Джеф вдигна очи и видя, че двете момчета го гледат. Брад изгаряше от нетърпение да види последния ход, но Джеф изглеждаше… Как ли изглеждаше? Не беше ядосан. Всъщност имаше вид на човек, който знае какво го очаква и просто чакаше това да стане. Джош неуверено премести топа.
— Шах и мат! — ликуваше Бра.
— Чудесно те подреди! Видя ти сметката още с първата игра! Джош стоеше като истукан.
Усмивка — макар и малко крива, но все пак усмивка — заигра по устните на Джеф. Даже и да се сърдеше, по очите му не личеше. Всъщност те бяха почти безизразни.
— Бива си те — призна той.
— Май ще трябва да те включим в тазгодишния турнир.
— А ти май ще се наложи да се разделиш с един долар — каза Хилди Креймър, появявайки се на вратата. Момчето вдигна рамене.
— Парите ми са горе в стаята. Имаш ли нещо против да се разплатим по-късно?
— А ти имаш ли нещо против да си получа долара, преди да съм го забравила?
— О, Хилди, точно сега ли…
— Басът си е бас. Щом не можеш да понесеш загубата, не се хващай. Хайде, върви.
— О, Божичко! — изстена Джеф, но скокна и направи знак на Джош да го придружи.
— Хайде с мен, тъкмо ще видиш в какви ужасни стаи ни държат тук. Току-виж си успял да разубедиш майка си да те вкарва в този зандан.
— Той отскочи, тъй като Хилди замахна на шега, и след миг вече влизаше в сградата, а Джош го следваше но петите.
Щом се озоваха в огромното фоайе, момчето изненадано се спря и се огледа наоколо. Джеф доволен се хилеше.
— Бива си го, а?
Джош кимна. Не можеше да отмести очи от месинговата клетка на асансьора.
— Това чудо работи ли? — промълви.
— Има си хас! Искаш ли да се повозим?
Той кимна и се приближи към старовремския уред. Разтвори вратата, като наблюдаваше как лъснатите месингови ребра на преградата се прибират едно върху друго. Стъпил вътре, той изчака Джеф, после затвори вратата, която оглушително изтрака. След като натисна износеното черно копче, върху чиято повърхност сочещата нагоре стрелка едва се различаваше, машината оживя. Нейде под тях се за цепиха зъбни колела и кабината с доволно дрънчене запълзя към втория етаж.
— Страхотно беше — възбудено мълвеше Джош, докато вървеше след Джеф по коридора на втория етаж.
— Изчакай да видиш стаята ми — отвърна му той.
— По-готина няма в цялото училище.
— Но нали каза, че тук било като в зандан…
— Ооо, само ядосвах Хилди. Хайде.
Стигнаха до стаята в дъното на коридора. След като отвори вратата Джеф отстъпи встрани, за да може Джош да влезе пръв.
— Та-да-да! — пропя и протегна ръка, сякаш бе факир, току-що смаял зрителите със страхотния си номер.
— Най-прекрасната стая в училището, отредена ми, защото съм личност без грешка!
Джош огледа просторната стая. Беше поне шест пъти по-голяма от неговата вкъщи, която той даже не ползуваше сам, а делеше със сестра си. Прозорците й гледаха в две различни посоки. Имаше бюро, отрупано с книги и какво ли още не, и неоправено легло с куп мръсни дрехи в единия край. Но това, което веднага привлече вниманието му, бе огромният аквариум, опрян в стената до един от прозорците. В аквариума — нещо невиждано — плуваха рибки, които веднага разпозна. Беше виждал снимките им в броевете на «Нашънъл джиографик», които получаваше библиотеката в Едем.
— Олеле майчице — прошепна той.
— Водата е солена, нали?
— Ъхъ — изсумтя Джеф и затърси парите си в бюрото.
— Как успяваш да я поддържаш толкова чиста? — попита Джош.
— В училище все не успявахме да поддържаме дори сладката вода в норма.
— Всичко се управлява от компютър. Нали виждаш? — Той започна да показва на Джош датчиците в аквариума, които бяха свързани с компютъра върху бюрото му.
— Компютърът постоянно регулира нивото, снабдява водата с кислород и проверява всички филтри. Дори следи за съдържанието на сол и ми казва колко да добавя.
— Хм — въздъхна Джош.
— Откога го имаш? Джеф дигна рамене.
— Отскоро. От миналата година. Но вече взе да ми писва. Искам да кажа, че рибите нищо не вършат, нали разбираш?
— Я не се излагай! Ако аз имах такова нещо… Но той не го изслуша.
— Ако искаш да видиш нещо наистина готино — прекъсна го, — трябва да видиш какво има брат ми.
— Брат ти ли? — попита Джош.
— Той къде е?
— Наблизо — отвърна Джеф.
— Хайде!
Поведе го към съседната стая и без да си прави труд да чука, блъсна вратата и влезе. За разлика от хаоса, царящ в неговата стая, тук всичко бе на мястото си. Леглото беше оправено, дрехите — прибрани в скрина и гардероба, книгите — подредени по полиците. Върху бюрото имаше само компютър.