Пред него седеше момче и пръстите му летяха по клавиатурата, а погледът му не се отместваше от монитора. И да бе усетил, че вече не е сам в стаята, с нищо не го показваше. Джеф бутна с лакът Джош, сложи пръст на устните си и се приближи до гърба на момчето. Сграбчи стола за облегалката и рязко го завъртя.
— Брат ми, компютърният хахчо — оповести той.
Джош се ококори.
В стола седеше огледалното копие на Джеф.
Напразно местеше поглед от едното лице към другото и търсеше разлики. Такива май нямаше. И двете момчетата имаха една и съща черна и къдрава коса, едни и съши тъмнокафяви очи, една и съща квадратна челюст.
— Това е Адам — рече Джеф, — моят брат-близнак. Имаме разлика само десет минути. Ни повече, ни по-малко.
Лицето на Адам пламна и той се опита да отблъсне Джеф, който обаче, вкопчил се в стола му, взе да го бута право към Джош.
— Това е Джош Маккалъм. Иска да види устройството ти за възпроизвеждане на действителността.
— Не можеш ли да се научиш да чукаш? — тросна се момчето.
— Не бива да нахълтваш в стаите на хората, когато вратите им са затворени. Тъкмо бях по средата на нещо.
— Ти винаги си по средата на нещо — каза брат му.
— Я не бъди темерут. Човек има нужда и от забавления. Хайде, дай шлема и ръкавицата и покажи на Джош как действат.
Отначало Джош реши, че Адам няма да се подчини на молбата на брат си, тъй като двамата близнаци неотстъпчиво кръстосаха погледи. След няколко секунди обаче непокорството изчезна от очите на Адам, сякаш Джеф бе упражнил странна власт над него. Макар че никое от момчетата не пророни и дума, той изпита зловещото чувство, че бяха провели някакъв спор, в който несъмнено Джеф бе победил. Без да каже дума, Адам стана от стола и отиде до гардероба.
Брат му дяволито се ухили.
— Абе хахчо си е, ама прави каквото му кажа. Сега ще пробваш устройството и ще видиш, че е адски хитро.
След миг Джеф вече закрепваше странен на вид шлем върху главата на Джош и нахлузваше бая тежичка ръкавица на дясната му ръка.
— Нищо не виждам — запротестира той, щом забралото на шлема се спусна пред очите му.
— Така трябва — успокои го Джеф.
— Просто ще поседнеш на стола и ще почакаш Адам да го свърже.
— Не бива… — започна Адам, но брат му го прекъсна.
— От теб се иска само да го включиш, Адам, ясно ли е? Не е чак толкова голяма тайна. Джош сигурно ще има същия още след седмица. Адам не отговори, а Джош се остави да го настанят на стола и зачака да види какво ще стане.
След секунда-две лицевата част на шлема оживя. Пред очите му се появи картина — изображение на стаята, в която се намираха. Образът бе толкова съвършен, че момчето можеше да се закълне, че шлемът някак си е станал прозрачен.
— Обърни глава — нареди Джеф, а гласът му прозвуча по микрофоните, вградени в самия шлем.
Джош го послуша и изображението на стаята сякаш се промени.
— Стани и се разходи — каза Джеф.
Той се поколеба, но в края на краищата стана и неуверено пристъпи напред. Изображението отново се промени, за да се превърне в абсолютно точно копие на перспективата, която би имал пред очите си без шлема.
— Изцяло е компютъризиран — обясни му Джеф.
— Ако кабелът беше достатъчно дълъг, можеше да се разходиш из цялата сграда и да виждаш всичко в шлема.
— Наистина е страхотно! — промълви Джош.
— Искал ли си някога да летиш? — попита Джеф.
— Ами…
— Гледай.
Само след миг образът се смени и Джош се озова в кабината на някакъв самолет, където надзърташе през прозореца и виждаше пейзажа отдолу. Пред него се намираше и лостът за управление.
— Виждаш ли ръчката? — дочу той въпроса на Джеф.
— Хвани го с дясната ръка и управлявай.
— Ама… той нали не е истински?
— Просто опитай. Посегни с дясната ръка, сякаш се опитваш да хванеш ръчката.
Щом се престори, че посяга с мушнатата си в ръкавицата ръка, тутакси на екрана в шлема я зърна да се приближава към ръчката. Когато на ужким сграбчи ръчката, нещо в ръкавицата накара ръката му да усети допира.
— А сега, управлявай самолета — рече му Джеф.
Омагьосан от случилото се, той премести ръчката надясно и самолетът сякаш направи вираж, хоризонтът изчезна, а изгледът на местността под него рязко се преобърна. Почти инстинктивно изправи самолета.
— Ккк… какво ще стане, ако катастрофирам? — попита и чу смеха на Джеф.
— Може би ще умреш. Защо не опиташ?
В гласа на Джеф долови присмехулни нотки. Нотки, каквито бе чувал и преди в гласовете на децата в Едем. Сигурен, че Джеф му се подиграва, предизвикателно натисна ръчката напред.