Беше се започнало още преди да стигне в училище, когато се опита да заговори едно от момчетата, в чиято паралелка щеше да бъде тази година.
— Как го раздава госпожа Шулце? — попита той Итън Роудър на излизане от грозноватата редичка блокове, в която, живееха и двамата. Итън едва-едва го погледна.
— Че к’во ти пука? Нали и без туй всички даскали си падат по теб?
Лицето на Джош пламна, а онзи подвикна на двама свои приятели и закрачи с тях, без даже да хвърли поглед назад. Джош с мъка удържа сълзите си. Прииска му се да грабне камък от земята и да го метне по Итън, но в края на краищата просто мушна ръце в джобовете си и се потътри сам-самичък по прашните улици към групата кафеникави, напечени от слънцето сгради, в които се помещаваше Едемското обединено училище.
Едем.
Дори името на градчето звучеше като подигравка.
Отдавна бе стигнал до убеждението, че то е само рекламен трик, хрумнал на някой предприемач, за да подлъже хората, че тук има и нещо друго освен кактуси и мръсотия, та дано решат да се преселят.
Е, засега не бъкаше от преселници. Макар и да се намираше в самата Калифорния, градчето изглеждаше напълно изоставено, какъвто в това утро се чувствуваше и Джош. Когато наближи училището, през главата му мина мисълта да го отмине и да продължи да върви още шест-седем километра, за да стигне до магистралата, откъдето можеше да тръгне на автостоп за някъде другаде.
Може би за Лос Анжелес, където живееше баща му.
Или поне където бе живял, когато се обади на Джош за последен път. Подтикът да подмине училището не изтрая по-дълго от желанието му да запрати камък по Итън Роудър и в края на краищата той влезе в училището, намери класната стая на госпожа Шулце и прекрачи прага. Вътре се повтори историята, случила се и миналия път, когато бе прескочил класа.
Бе стоял отвън до последната възможна секунда и когато най-сетне се промуши през вратата с надеждата да потъне незабелязано на някой чин на последния ред, госпожа Шулце го зърна и го дари с прекалено сияйна усмивка.
— А, най-сетне се появи и нашето генийче — възкликна тя.
Джош се сви при думите й и му се прииска да се скрие вдън земя, но желанието му изглеждаше осъществимо точно толкова, колкото и предишните му горещи молби, отправяни към неведомите сили — закрилници. Ако въобще съществуваха такива — нещо, в което той бе започнал да се съмнява въпреки всички приказки, пълнещи ушите му в неделното училище седмица след седмица.
Джош се втренчи право пред себе си, докато останалите деца — всички с две години по-големи от него — се извръща ха, за да го погледнат. И без да ги вижда, чудесно си представяше израженията им.
Не го искаха тук.
Не им харесваше той да получава отлични оценки на всички изпити, а самите те едва да се справят с отговорите на въпросите.
Преди две години, когато за пръв път прескочи клас, не бе чак толкова зле.
Тогава — на Джош му се струваше, че е изминала цяла вечност — останалите деца бяха негови връстници и той ги познаваше откакто се помнеше.
Имаше си и най-добър приятел между тях — Джери Питърсън. И май никой не обръщаше внимание, че винаги Джош получава най-добрите оценки в класа.
— Все някой трябва да е мозъкът — неведнъж му бе повтарял Джери. — По-добре да си ти, а не някое тъпо момиче.
Още тогава, макар и само осемгодишен, Джош не бе толкова глупав, та да изтъкне, че момичето едва ли ще бъде тъпачка, щом ще е най-умно в целия клас.
И след това за пръв път прескочи класа. Към средата на следващата година Джери имаше нов най-добър приятел. Джош обаче нямаше.
Нито пък си намери, понеже когато си деветгодишен, една година представлява наистина огромна разлика. Всички момчета в новия му клас вече си имаха с кого да другаруват. А и със сигурност не им се щеше в краката им да се мотае някакво «бебе».
Известно време се надяваше в училище да дойде нов ученик, но и това не стана — хората не се преселваха в Едем, по-скоро го напускаха.
А сега отново прескочи класа и бе с две години по-малък от съучениците си. Момчетата до едно бяха доста по-едри от него.
Той долавяше, че го гледат, и чувствуваше изпепеляващия им гняв, докато гласът на учителката се плъзгаше покрай ушите му.
Долови и присмеха им, когато разбраха, ме не е чул въпроса й. Умът му забързано догони изречените от госпожа Шулце думи. Хайде, Джош — май бе казала тя. — Не може да не си спомняш датата на атаката срещу Форт Съмтър? Дванадесети април 1861 година — смутолеви той. — Два дни по-късно гарнизонът на форта капитулирал и избухнала Гражданската война.