Звънецът се чу както в кабинета на доктор Енджърсол, така и в съседната стая.
Сепнат, Джош погледна часовника и с изненада установи, че отредените му три часа са изтекли.
Насочи поглед към листата с отговорите и усети, че му прилошава.
Поне една четвърт от въпросите бяха останали без отговор. А и колко от написаните бяха верни?
Но това бе невъзможно — никога досега не му се бе случвало да остави теста си недовършен, дори когато го бяха предупреждавали, че не е необходимо да стига до края. Винаги смогваше да го реши и да му остане време.
А сега не бе успял.
Изобщо нямаше да влезе в Академията!
Обзет от отчаяние, Джош сграбчи акуратно подредените си моливи и ги запокити в средата на стаята. После, стиснал в ръка книжката с въпросите, влетя в кабинета.
— Времето не беше достатъчно! — изкрещя той. Лицето му пламтеше, очите му приличаха на цепчици.
— Никой не би могъл да реши докрай тъпия ви тест! — Метна книгата по доктор Енджърсол и с трясък напусна кабинета.
Със зачервено от неудобство лице Бренда хукна след него.
— Извинете — през рамо смънка тя, — не знам какво го прихвана. Ще го накарам да се извини.
Преди да успее да излезе от стаята, Джордж Енджърсол я спря.
— Не се притеснявайте, госпожо Маккалъм — рече той и я придружи обратно до стола.
— Повярвайте ми, където и да отиде, каквото и да стори, някой все го държи под око.
Бренда изстина. Какви ги говореше доктор Енджърсол? Дали през цялото време някой следеше децата тук? И защо?
Стори й се, че се досеща за отговора. Бяха готови на всичко само и само да предотвратят инциденти като случилия се с Джош в понеделник. Училището не би желало възпитаниците му да си навредят сами.
— Не бива да реагира така! — промърмори тя. — Никой не му дава право да се държи грубо с вас, независимо какво си мисли!
Енджърсол се усмихна.
— Е, във всеки случай аз знам на какво се дължи гневът му. Не съм сигурен обаче кой се сърди повече — вие или синът ви.
— Но той…
— Той просто бе подложен на най-трудния тест в живота си. Не успя да го довърши, а и не би могъл, и в момента се чувствува напълно обезверен. Но за едно нещо е прав — продължи докторът, като усмивката му ставаше все по-широка.
— Никой не може да довърши този тест за определеното време. В това е част от смисъла му — трябва да знам как реагират децата, когато попаднат в безизходна ситуация. А Джош реагира много, много добре. Бренда възкликна:
— Ха! Според вас избухването му е добра реакция, така ли? Енджърсол се усмихна.
— Да, от гледна точка на Джош. Тя показва, че не е мързелив и захване ли се с нещо, се стреми да го довърши. Той искаше да реши теста докрай, госпожо Маккалъм, а аз му попречих, което е част от самия тест. И честно казано предпочитам да го видя ядосан, отколкото примирен с ограниченията на интелекта, пък бил той и като неговия. Затова нека го оставим да се поуспокои и да видим как се е справил. — Той влезе в съседната стая, взе листовете с отговорите на Джош и смръщи вежди.
Досега никой от кандидатите не бе успявал да отговори на повече от половината въпроси. Джош очевидно беше решил близо седемдесет и пет процента от тях.
Освен ако накрая просто не бе попълвал отговорите наслуки. Е, това скоро щеше да се разбере. Енджърсол отнесе листовете в кабинета си и се залови да ги проверява с помощта на компютъра.
След по-малко от минута щеше да знае резултата на Джош.
— Хилди?
Хилди Креймър вдигна очи от писалището си и видя, че на Прага стои Тина Крейг. На тринадесет години Тина вече се превръщаше в истинска малка женичка и напролет, когато започнеше да посещава лекциите в университета, несъмнено щеше да изглежда с няколко години по-голяма, отколкото всъщност е, което означаваше, че в дома щяха да запристигат хлапаци, не можещи да си обяснят защо гаджето, на което са определили среща, живее с «дечурлигата». Първо, разбира се, щяха да сметнат, че работи тук. А после пак Хилди трябваше да им отваря очите и да обяснява на колко години е момичето и защо живее в Академията. Поизчервени от неудобство, момчета щяха да си оберат крушите и да оставят на нея да метне Тина, че са й вързали тенекия. Жената въздъхна.
— Какво има, Тина? — попита тя и направи знак на момичето да влезе в кабинета.
— Случило ли се е нещо?
— Не става дума за мен, а за Ейми Карлсън. От сума време се опитвам да я кандърдисам да дойде на пикника, но тя не ще и да чуе. Мъчно й е за вкъщи и това е. Непрекъснато повтаря, че иска да си ходи у дома и че няма да излезе от стаята, докато родителите й не дойдат да я вземат.