— Добре — въздъхна Хилди, заряза доклада, върху който работеше, и се надигна от стола.
— Ще видя какво мога да направя.
Понякога й дотежаваше да изпълнява длъжността на управителка на Академията и главна възпитателка, но всичко вървеше като по ноти, а Джордж свърши невероятно много работа от създаването на Академията досега, така че не биваше да си жали труда. Ейми бе тъкмо от децата, заради които бе създадена Академията. Да я загубят, преди да са имали възможност да започнат работа с нея, щеше да бъде срамота.
Тихичко почука на вратата на момиченцето. Когато не чу отговор, натисна дръжката и влезе.
Ейми лежеше на леглото с подути от плач очи. До нея Таби напразно се опитваше да си изпроси погалване и жално мяукаше, разтревожен от безразличието на новата си приятелка.
— Не чу ли, че чукам? — попита Хилди и седна на стола пред бюрото. Ейми не отговори, а когато Таби се опита да провре главата си под ръката й, кисело го отблъсна.
— Напразно го огорчаваш — рече възпитателката.
— Той иска само да го погалиш. Ейми вирна брадичка.
— Не се чувствам много добре. Ще ми се Таби да се махне и да ме остави на мира. А ако може и вие.
— Е, аз не възнамерявам да си вървя. Поне докато не ми кажеш защо не искаш да отидеш на пикника. Времето е хубаво и знам, че обичаш да плуваш.
— Не ми се плува — заяви момиченцето.
— Просто искам да се обадя на мама и да я помоля да дойде да ме прибере.
— Струва ми се, че вече се споразумяхме — рече Хилди, без да обръща внимание на сърдития й тон.
— В четвъртък говори с майка си два пъти, вчера още веднъж. Разбрахме се да говориш с нея пак чак утре, а не днес.
Брадичката на Ейми се разтрепери, в очите й проблеснаха сълзи.
— Хич не ме интересува! Мъчно ми е за стаята ми, за Писанчо и за всичко останало. Тук е отвратително! Искам да си вървя вкъщи!
— Но нали се разбрахме да се опиташ да издържиш поне седмица. Остават ти няколко дни и…
— Искам да си вървя у дома още сега! Тук никой не ме харесва! Нямам си никакви приятели!
— Е, не си съвсем права — търпеливо възрази Хилди.
— Таби те харесва, аз те харесвам и Тина също те харесва…
— Не ме харесва! Просто се държи добре с мен, защото така сте й казали!
— Всъщност тя е доста загрижена за теб. Не й се вярваше, че има човек, на когото може да му е по-мъчно за дома, отколкото на нея, но изведнъж откри, че има.
За частица от секундата в очите на малкото момиче припламна колебание, после лицето му отново се изопна.
— Ако трябва да остана тук, ще умра — упорито заяви то.
— Хайде, Ейми, та това е глупаво. Никой не е умрял от носталгия. — Знам колко ти е мъчно, но ще свикнеш…
— Няма да свикна! — кресна Ейми.
— Защо просто не ме оставите на мира? Не съм ви викала при мен. Искам да ме оставите на мира!
През повечето време тя седеше сама в стаята си, а вчера дори не бе влизала в часовете. Ако продължаваше така, на Хилди не й оставаше нищо друго, освен да се обади на родителите й и да им каже, че не се получава. Но тя не бе готова да се предаде. Още не.
— Ще ти кажа какво ще сторя — рече.
— Просто ще остана при теб и няма да те оставям нито за миг сама. Може да поискам да ми качат и леглото и тогава ще спим заедно. В края на краищата тъгата по дома е предимно самота, а ако сме заедно през цялото време, как ще се чувствуваш самотна? Може и яденето да ни носят в стаята. Вземам си няколко дни отпуска и готово…
Ейми я зяпна с широко отворени очи.
— Не — проплака.
— Не искам да оставаш при мен. Искам да си вървиш!
— Е, ще ти се, но няма да го бъде. В края на краищата съм доста по-възрастна и мисля, че по-добре разбирам нещата…
Детето скокна от леглото, Таби пльосна на земята и припна навън. Докато Хилди стигне до коридора, Ейми вече трополеше надолу по стълбите. Усмихната, възпитателката я последва и видя, че Тина стои на терасата още по-разтревожена от преди.
— Ейми току-що мина покрай мен като вихър — каза тя.
— Опитах се да я спра, но не успях.
— Накъде отиде? — попита жената.
— Натам — каза Тина и посочи групата секвои, посадени в кръг точно в центъра на ливадата пред къщата. Гъст шубрак скриваше дебелите им корени.
Хилди кимна със задоволство.
— Ще се оправи — рече тя.
Та в крайна сметка момичето не се бе втурнало през портата някъде навън, а само към скривалището, наричано от децата Павилиона. Да, малката Ейми щеше да се оправи.