Тина се обърна, вгледа се във възпитателката и си спомни деня преди пет години, когато самата тя бе искала повече от всичко да си отиде у дома, а къщата някак си се бе затворила около нея и тя ужасена бе хукнала на нейде, за да се озове на ливадата пред къщата и да се свре в шубрака под дърветата, които образуваха Павилиона. Намерила защита между огромните дървеса, скрила се от чужди погледи, бавно бе започнала да се съвзема. Беше поседнала на дебелия килим окапали иглички, решила, че това скривалище ще бъде само нейно и че ще може да се крие в него винаги когато й се прииска да остане сама. През следващите пет години въобще не й мина през ум, че не бе единствената в Академията, която притичваше до Павилиона с такава цел.
— Когато аз за пръв път се скрих в Павилиона, ти знаеше ли, че съм там? — попита Тина.
— Разбира се — закачливо отвърна Хилди.
— Знам всичко, което става тук. А сега е време да вървиш на плажа. Аз ще изчакам Ейми да склони да дойде и ще сляза заедно с нея. И не им разрешавай да изядат картофената салата, преди да съм се появила! Момичето се запъти към плажа на около километър и половина от Академията, а Хилди се върна в кабинета си твърдо решена да довърши доклада. Но докато работеше, не изпускаше от очи Павилиона. Не си струваше да загубят Ейми Карлсън.
Умът й доста си го биваше, за да му позволят да се прахоса нахалост.
Ейми пълзеше през гъстия шубрак, без да обръща внимание на клонките, които й драскаха лицето и дърпаха тениската й. След секунди излезе от храстите и спря, за да си поеме дъх. Легна по гръб и се взря в клоните, преплели се на трийсетина метра над главата й.
Плътната им сянка изцяло покриваше кръга. Под нея бе прохладно и въздухът ухаеше на окапали иглички, които тихичко поскърцваха, щом Ейми мръднеше.
И тогава чу нечий хлип. Вдясно.
Сепната, тя извърна глава и срещна втренчения взор на момче горе — долу на своите години. Отначало не го позна. После се сети, че е онзи, когото бе видяла днес сутринта от прозореца си. Тъкмо пристигаше с майка си. Какво търсеше сега тук? Защо не бе на плажа?
Стори й се, че отново го чу да подсмърча, и видя как отри нос в ръкава на ризата си.
— И таз добра! — рече тя.
— Нямаш ли носна кърпичка? Момчето поклати глава.
— Не ми и трябва. И тъй ме бива.
Ейми се преобърна по корем и подиря брадичката си с ръце.
— Ама не изглеждаш много добре.
— Ти също. Защо не си издухаш носа? Цялата ти брадичка е в сополи. Ейми бръкна в джоба на джинсите си, измъкна сгъната носна кърпичка и отри лице. После рече:
— А сега изчезвай!
— Ти изчезвай! Аз дойдох пръв.
— Както си дошъл, тъй и ще си тръгнеш — сопна се тя.
— Имаш много здраве! — отвърна Джош и гласът му стана неотстъпчив.
Известно време двете деца се взираха едно в друго, докато Ейми не издържа, и извърна глава.
— Майка ти ли те прати тук? — запита тя, вече сигурна защо момчето се крие в кръга между дърветата.
— Тя не може никъде да ме прати — придаде си важност Джош, макар и изобщо да не му бе до това.
— Пък и вече желанията й нямат никакво значение. Провалих се на теста.
Момичето наостри уши.
— Я не се излагай! Никой не може да се провали на теста. Той не е такъв.
— Но аз не можах да го довърша — неволно изпъшка Джош.
— Искам да кажа, че бях доста далеч от края!
За миг Ейми забрави собствените си проблеми и пристъпи към момчето.
— Докъде стигна?
Той сви рамене.
— Не знам точно, но май отговорих на три четвърти от въпросите.
— Три четвърти ли! — извика тя.
— Та аз не стигнах и до половината! Как успя да отговориш на толкова много?
Джош се вторачи в нея. Дали го лъжеше просто за да го накара да се почувствува по-добре?
— Какво правиш тук? — попита той вместо да отговори на въпроса й.
— Защо не си на плажа с останалите?
Ейми усети как се изчервява.
— Ннн… не ми се ходеше — толкова тихо прошепна, че Джош едва я чу.
— Как така? Не обичаш ли да ходиш на плаж?
— Ами ти? — отвърна на въпроса с въпрос.
Той вдигна рамене.
— Не знам. Никога не съм ходил. Живея в пустинята.
— Вече не живееш — мрачно отбеляза Ейми.
— Ако майка ти прилича на моята, от днес ще живееш тук.
Джош се нацупи.
— Но нали всички мислят, че тук е страхотно?
Тя сви рамене.
— Аз не мисля. Ненавиждам това място. Нямам никакви приятели и никой не ме харесва. Искам да се прибера у дома. Джош помълча, после се изкиска.
— Не е смешно! — възкликна Ейми.
— Как да не е? Аз се крия, щото се провалих на теста и няма да ме приемат, ти пък се криеш, понеже искаш да си ходиш. Не ти ли се струва малко странно, а?