През всички години работа с даровити деца той никога не бе срещал дете като Джош Маккалъм.
Облегна се назад и погледна майката на момчето, която, приседнала на крайчеца на стола, разтревожено го следеше с очи.
— Е? — попита тя.
— Как се е представил? Издържал ли го е?
Енджърсол безпомощно разпери ръце.
— Както вече ви казах, нямаме издържали и скъсани. Но да ви призная, госпожо Маккалъм, никога досега не съм виждал подобно нещо. Джош… струва ми се… е единствен по рода си. — Бавно и с внимателно подбрани думи, той обясни на Бренда постигнатото от сина й.
— Това, което ме изненада е, че той решава тези задачи наум, докато си мисли за съвсем други неща.
— Но какво значи това? Ще го приемете ли? — настоятелно попита майката.
Енджърсол сбърчи вежди.
— О, да. За нас ще бъде удоволствие да го приемем. Всъщност подозирам, че той ще се окаже най-голямото ни предизвикателство. Госпожо Маккалъм, Джош е най-умното дете, на което някога съм попадал. След като прегледах резултатите от теста, не ми е трудно да си представя проблемите, които е имал. Бренда въздъхна.
— Беше ужасно! — съгласи се тя.
— Много ми се иска да го приемете веднага. Убедена съм, че мястото му е тук и не знам докога ще мога да се оправям с него у дома…
— Тъкмо да продължи, но леко открехнатата врата се разтвори и на прага застана Джош. Лицето му бе буреносно.
— Знаех си аз — викна той.
— Сърдиш се за това, което сторих. Направо ти се плаче, че не можеш да се отървеш от мен! Радвам се, че се провалих на тъпия тест. Чуваш ли? Радвам се!
Той се обърна и хукна като подгонен. Майка му го последва. В коридора едва не се препъна в някакво момиченце, което разтревожено гледаше след Джош.
Когато Бренда се отдалечи, Ейми плахо пристъпи в кабинета на доктор Енджърсол и попита:
— Наистина ли е скъсан Джош? Наистина ли няма да го приемете? Енджърсол поклати глава.
— Разбира се, че ще го приемем. Всичко зависи единствено от него. Иска ли, ще го приемем. А аз искрено се надявам, че той ще иска.
— Аз също — въздъхна Ейми, излезе от кабинета на директора и тръгна да търси Джош. Беше решила, че не успее ли да го убеди да остане, си тръгва и тя.
Даже ако трябва да избяга.
Джош подсмърчаше до колата.
— Миличък, какво има? — попита Бренда.
— Какво се е случило?
— Много добре чух какво каза. Не ме искаш у дома!
— Това просто не е вярно… — запротестира майка му, но после си припомни собствените си думи, които изобщо не бяха предназначени за ушите на Джош, и се сепна. Ами ако той бе чул само последната фраза…
— О, миличък, извинявай! — Тя коленичи и го прегърна.
— Разбира се, че искам да си бъдеш при мен у дома, но мястото ти е тук. Не мисли, че си се провалил на теста. Справил си се чудесно. По-добре от всички досега! Тъкмо казвах, че съжалявам, загдето не можеш да започнеш веднага!
Джош я гледаше втренчено и се опитваше да схване смисъла на думите й.
— Значи съм издържал, така ли? Приели са ме, а?
— Разбира се.
— Ами ако не искам да остана? — запита той с треперещ от несигурност глас.
— Ами ако тук не ми харесва? Ами ако искам да си вървя вкъщи? Преди Бренда да успее да отговори, момиченцето, което бе видяла преди минути пред кабинета на Джордж Енджърсол, боязливо се приближи към тях и попита:
— Джош, какво става?
— Нннищо — заекна той. Не му се искаше да признава пред Ейми внезапната си уплаха.
— Май просто не ми се ще да оставам тук.
Тя го погледна обидено, после се пресегна и хвана ръката му.
— Трябва да останеш. Обеща ми, не помниш ли? Ако те приемат, аз също оставам и ще бъдем приятели.
— Аха — смънка Джош.
Очите на Ейми се насълзиха, но тя успя да не заплаче.
— Да не би вече да не искаш да ми бъдеш приятел?
— Не, искам — каза той, — но просто…
— Ама как ще ми бъдеш приятел, щом вече няма да се видим? — попита Ейми.
— Това няма значение — възрази Джош.
— Та ти дори не ме познаваш.
Ейми се поколеба, после взе решение.
— Напротив, познавам те — заяви и на лицето й се изписа същата упоритост, която изразяваше и лицето на Джош.
— Ти си точно като мен. Страх те е, това е всичко. А сам каза, че нямаш приятели. Поне там, в пустинята. Така че нищо няма да загубиш, ако останеш. Съгласен ли си?
Той нерешително премигна. Дали наистина мислеше така? Искрено ли искаше да й бъде приятел? Но нали вече бе взел решение. Как сега да го променя?