— Няма нищо страшно — увери я Джош, усетил страха й.
— Ще видиш. Само не спирай.
Няколко минути по-късно те стигнаха до последния завой. Само петнадесет стъпала ги деляха от плажа. Най-сетне Ейми се откопчи от прегръдката на паниката и пусна ръката на момчето.
— Успях — промълви тя.
— Успях да сляза. — Разсмя се, прескочи последните стъпала, закриволичи между камъните и се спусна към водата, като в движение събу гумените сандали от краката си.
От плажа Бренда я наблюдаваше как слиза, а после отново насочи погледа си към Джордж Енджърсол. Насред стълбите беше забелязала, че той вече е на плажа и взорът му неотклонно следи Ейми. Когато най-сетне усети, че го гледат, втренчи се право в очите на Бренда и тя сведе глава и побърза да слезе. Но докато чакаше на плажа, забеляза, че той продължава да дебне момиченцето с очи. Изразът на лицето му й се бе сторил малко странен.
Жената усети, че я побиват тръпки, сякаш откъм океана я беше лъхнал леден ветрец. Докато се отърси от това чувство, Ейми най-сетне бе стигнала до последното стъпало и тъкмо се втурваше към водата. Но въпреки това Енджърсол не се размърда. Не се обърна да заговори Бренда, макар че стоеше само на няколко метра от нея. Просто в един миг си тръгна с наведена глава и ръце зад гърба.
Бренда го гледаше как крачи и отново я обзе безпокойство. Странно бе реагирал на победата на момиченцето над страха. Но преди да успее да премисли по-обстойно поведението му, към нея се приближи Хилди Креймър с протегната за добре дошла ръка.
— Ела — рече тя и лицето й се разтопи в радушна усмивка.
— Искам да те запозная с останалите.
Щом Джош тръгна след Ейми Карлсън, Бренда се присъедини към групичката, състояща се от неколцина преподаватели в Академията и от родителите на двама от учениците й. Само след минути тя вече разговаряше с Чет и Джанет Олдрич, чийто син Джеф, вече познаваше.
— Този е другият — каза й Джанет и посочи Адам, който заедно с брат си подскачаше във водата на няколко метра от брега.
Без да крие изненадата си, Бренда заоглежда лицата на близнаците.
— Двама ли са? — възкликна тя.
— Божичко, само като си помисля за проблемите, които ми създава Джош… — Сепна се, изпитала внезапно неудобство. За нейно облекчение обаче Джанет Олдрич също се усмихна тъжно.
— Ясни са ми — рече тя.
— Само ги удвои и ще разбереш моите. Две деца с ум колкото за четири… — За миг лицето й помръкна, но преди Бренда да разбере причината, то пак се разведри и тя сподели:
— Повярвай ми, без това училище отдавна щях да съм в лудница.
Чет Олдрич подаде на Бренда отворена кутийка бира. После въпросите, които я тормозеха, се занизаха. Очевидно семейство Олдрич беше преживяло всичко това преди нея и й отговаряше търпеливо. За пръв път тя говореше с хора, които напълно й влизаха в положението и разбираха какво значи да отгледаш Джош.
Дори ако в края на краищата Джош откажеше да постъпи в Академията, няколкото часа, прекарани в разговор със семейство Олдрич, си струваха да бият пътя дотук.
Джош и Ейми бавно вървяха по крайбрежната ивица, а кротките вълнички се плискаха в краката им. Бяха на плажа от половин час, но никой от тях не бе пожелал да се присъедини към останалите деца.
Очевидно предпочитаха да са сами и не им бе скучно заедно. Тя му показваше разнообразните животинки, населяващи пукнатините и процепите между скалите. Когато приливът започна, те неохотно се върнаха при останалите деца, скупчили се около някакъв мъж, когото Джош виждаше за пръв път.
— Кой е този? — попита той Ейми и кимна към високия човек с руси коса и брада.
— Господин Конърс. Преподавател по английски.
— Що за човек е?
Преди да успее да му отговори, Джеф Олдрич се втурна към тях.
— Хайде — заувещава ги той.
— Ще играем волейбол!
На Джош му се сви сърцето. Погледна Ейми, но тя не изглеждаше по-запалена от него. Предварително си знаеше какво ще стане. Учителят щеше да избере най-едрите две момчета за капитани и те щяха да си подберат отбор. А ако станеше като в Едем, него щяха да го изберат последен, даже след момичетата.
— Не ми се играе — каза той на Джеф. — Мразя волейбола.
— И аз го мразя — подкрепи го Ейми и Джош разбра, че и на нея й минават същите мисли през главата.
— Ние само ще гледаме.
Двамата се запътиха към прострените на плажа одеяла, но Стив Конърс им извика:
— Ей, вие двамата, елате! Никой няма да се измъкне!