Те замръзнаха и се спогледаха. Какво ли щеше да стане, ако откажеха?
И двамата не бяха, сигурни.
И двамата се поколебаха, сякаш всеки чакаше другият да реши какво да правят.
— М… май ще е по-добре да отидем — най-сетне рече Джош.
— Не ми се ще да си имам неприятности.
— Но аз ненавиждам волейбола — заяви момичето.
— Все никой не ме избира и все се мусят, като се падна в отбора им!
— И с мен е така — призна си той.
— Вие двамата, идвате ли? — отново ги подкани преподавателят.
— Ейми, ти застани от тази страна, а Джош да отиде там.
Изведнъж, без да се дели на отбори, групичката се пръсна, като една част се присъедини към Джош от другата страна на мрежата, а втората остана с Ейми.
— От онази страна сте множко — извика Стив Конърс, след като набързо ги преброи.
— Още някой да дойде тук.
Адам Олдрич, който се оказа най-близо до мрежата, се мушна отдолу и напусна другия отбор.
— Добре. Кой ще сервира пръв? — провикна се Конърс.
За изненада на Джош никой не пожела топката. Най-накрая Брад Хиншоу посочи Джош.
— Нека новият бие пръв — изграчи той.
— Ако и в това го бива като на шаха, може и да отбележим някоя и друга точка!
Преди Джош да си отвори устата, преподавателят хвърли топката, тя го удари в гърдите и после се търкулна на земята. Момчето замръзна в очакване останалите деца да прихнат, но никой не се засмя. Той вдигна топката и отиде с нея до края на игрището или поне там, където смяташе, че е краят му, тъй като границите не бяха очертани.
— От… тук ли? — запита неуверено. Учителят вдигна рамене.
— Все едно откъде.
Джош усети, че съотборниците му не откъсват поглед от него. След миг ще разберат, че не го бива, и ще започнат с подигравките. Може би трябваше да се спъне уж без да иска и да се престори, че си е изкълчил глезена. Тогава поне нямаше да се налага да играе. Но пък трябваше да внимава и да куцука цялата вечер, а току-виж го накарали да отиде и на лекар или нещо такова. Примирен със съдбата си, той вдигна топката в лявата си ръка, подхвърли я и замахна с дясната. Точно както предполагаше, топката полетя в обратна посока и падна в пясъка далеч от игрището. Лицето му пламна в очакване на смеха.
— Не се брои! — провикна се Брад Хиншоу. Озадачен, Джош го изгледа, а онзи само вдигна рамене.
— Бе извън игрището. Брои се само ако прехвърли мрежата.
— При нас не играят така…
— Тук обаче играем — извика някой.
— Опитай пак, но се приближи до мрежата и сервирай отгоре!
Джош вдигна топката и се приближи към мрежата. Усетил отново, че всички го гледат, пое въздух, стисна десния си юмрук и подхвърли топката във въздуха. Замахна с все сила… но не уцели. Загубил равновесие, тупна в пясъка, а топката при падането си го удари по гърба.
И тогава чу смеха им.
С плувнали в сълзи очи той се изправи и хукна по плажа, като гледаше да се отдалечи максимално от останалите деца.
Бренда понечи да го последва, но Джанет Олдрич, седнала до нея на одеялото, я възпря.
— Недей. Остави на Стив Конърс да оправи нещата.
— Но Джош ненавижда спорта — възрази майката, — а именно той го накара да играе.
— Всичко ще се нареди — увери я Джанет.
— Стив си знае работата.
Инстинктите на Бренда й шептяха да не обръща внимание на думите й, да отиде при сина си и да се опита да утеши нараненото му самолюбие, но нещо я спря. Ако Джош оставаше, се налагаше да свикне да се оправя сам.
А ако отидеше при него сега, като се има предвид случката от преди малко, знаеше какво ще й каже: «Нали видя? Подиграваха ми се! Няма да остана тук! Искам да си вървя у дома!»
Преодолявайки майчинския си инстинкт да му се притече на помощ, тя не помръдна.
На стотина метра от нея, седнал самичък на плажа, Джош се питаше защо ли изобщо се съгласи майка му да го води тук. Щеше да бъде точно като в предишното училище, където всички му се присмиваха. Унижението от последната случка изтри от паметта му спомена за шахматната партия с Джеф Олдрич и дружелюбността на Брад Хиншоу. А сега, след като се прояви като левак, дори Ейми нямаше да го харесва повече.
Усети нечие присъствие зад гърба си и се вкамени. О, Божичко… оставаше и майка му да е тръгнала след него. Сега всички ще го сметнат за бебе. Но гласът, който му проговори, не бе нейният.
Беше на господин Стив Конърс и Джош бе сигурен, че знае защо той е тук. За да му изнесе лекция как се държи истинският спортист. Сви се още повече и обхвана коленете си с ръце.
— Ще ми кажеш ли какво има? — запита учителят и клекна до него.