Джош тръсна глава, без дори да го погледне. Конърс помълча, после се пресегна и прокара ръка през косата на момчето.
— Ей, я стига, на всеки се случва да пропусне сервис. И то непрекъснато.
— Ама на мен винаги всички ми се смеят!
— Не съм сигурен дали точно на теб се смееха. Според мен по-скоро на това, което ти се случи. Просто видът ти беше смешен, когато не улучи топката, и толкоз. Ако можеше да се видиш, и ти би прихнал. Все едно изобщо не си очаквал да не я уцелиш.
— Ами онова момче защо ми каза да я ударя над глава? Много добре знаеше какво ще стане и просто искаше да ме изкара левак.
— Хайде сега. Как може Филип Мередит да знае подобно нещо? — попита Конърс.
— Та той никога преди не те е виждал да играеш волейбол? Може би е искал само да ти помогне.
— Не, не искаше. Всички все ми се смеят, като се опитам да играя някоя тъпа игра. А ако не ми се смеят, ми крещят. Просто защото не ме бива.
— Че кой казва, че не те бива? И освен това тук да те бива в игри като волейбола не се смята за кой знае какъв плюс. Както сам каза, това е просто игра.
Джош се смръщи.
— Казах, че това е тъпа игра и толкова!
— Е, тъпа е, ако се разстройваш — съгласи се Стив.
— Всъщност, щом ти разваля настроението, май престава изобщо да е игра, нали така? Искам да кажа, че игрите са за удоволствие. Няма значение кой печели.
— Но всички се интересуват само от това — отвърна момчето.
— Ти интересуваш ли се?
Джош вирна глава и го погледна.
— Ами… н… не знам.
Стив Конърс престорено ококори очи.
— Какво? Май не си съвсем наясно? Може пък и да е станала грешка. Сигурен ли си, че знаеш къде се намираш? Нали от дечурлигата тук се очаква едва ли не да знаят всичко. — Той престана да се шегува.
— Виж, Джош, знам, че за теб напоследък нещата не са се развивали много благоприятно. Наистина съжалявам, че всички ти се смяха. Може би не биваше. Но дай им още една възможност, бива ли? И не забравяй, че всички деца тук са имали съвсем същите като твоите проблеми. Повярвай ми, и те се интересуват от волейбол, колкото и ти. — Джош втренчи поглед в учителя.
— Но при нас… — започна той, като твърдоглаво отказваше да разбере гледната точка на Конърс.
— У дома всичко е друго. Ето защо си тук, а не там. А сега какво ще кажеш просто да дойдеш и да погледаш играта? Ако ти се прииска отново да играеш, още по-добре. Ако не искаш, пак хубаво. — Без да го изчака да му отговори, Стив внимателно му помогна да стане и обхванал с ръка раменете му, го поведе обратно по плажа.
Щом го зърна, Ейми размаха ръце.
— Да беше ме видял, Джош! — крещеше тя.
— Успях! Прехвърлих топката през мрежата! Още при третия опит! Докато се усети, Джош отново играеше. Когато пак му дойде редът да сервира, и той прехвърли топката през мрежата. Разбира се, чак при четвъртия опит, което не Можеше да се сравни с постижението на Ейми, но при третия си опит, когато се спъна и прекатури назад, опитвайки се да удари лошо подхвърлената топка, и той прихна като всички останали.
Какво пък, май в края на краищата се оказа, че волейболът не бил чак толкова лоша игра. Поне волейболът, който се играеше в Академията.
Към десет часа, когато пикникът вървеше към своя край, а Джош помагаше на останалите деца да нахвърлят пясък върху тлеещия огън, Бренда бе сигурна, че той е взел решение. Наблюдавала го беше цяла вечер да седи до Ейми и да дъвче хот-дог, а после в кръга около огъня с останалите деца да слуша Джеф Олдрич, който разправяше любимата на Академията история за духове — ужасяващото предание за стария господин Барингтън, чийто дух нощем все още бродел из мрачните коридори и търсел възмездие за смъртта на детето, което всъщност може даже да не е съществувало.
— Никой не знае на колко години бил синът на стария господин Барингтън, когато умрял — нареждаше Джеф.
— Ама казват, че детето не било съвсем в ред и затуй той го криел някъде в къщата. Обаче никой не знаел нито къде, нито какво му има на момченцето. Само че когато господин Барингтън наистина остарял, станал и истински чудак — Той сниши глас и продължи още по-тайнствено:
— Юстас Барингтън слязъл от асансьора и премигал под ярката слънчева светлина, която струяла през широките прозорци на купола. Затворил махагоновия шкаф, в който била скрита вратата на асансьора, после се отправил към прозореца и надникнал навън.
Прав бил да построи къщата тук, прав бил да я курдиса на върха на хълма, за да се виждат от малкия тавански апартамент не само планините зад къщата, но и проблясващият в далечината океан.
Да се вижда всичко това, което синът му никога вече нямало да види.