Или пък, което просто не искал да види. Когато започнал градежа на къщата, Юстас Барингтън вече знаел, че на момчето му има нещо, нещо, което го различавало от всички останали деца.
Синът му не говорел като тях, нито се държал като тях. Бил затворен в себе си, сякаш се интересувал повече от това, което става в собствения му ум, отколкото във външния свят.
Най-сетне, когато момчето съвсем престанало да говори, Юстас Барингтън го завел при семейния лекар и продължил да го води при всеки попаднал му лекар. Всички те само поклащали глава.
— Просто е бавен — казал един от тях.
— Ще се оправи — уверявал го друг.
— Май ще се наложи да го дадете някъде — предложил трети и споменал някакво място чак на другия край на страната, където никога повече не би могъл да види сина си.
Затова съградил този дом и проектирал специална стая за сина си дълбоко в мазето, където можело да се слезе само с асансьора от личните му покои.
Той бил сигурен, че постъпва правилно, и когато синът му окончателно се затворил в себе си и съвсем престанал да откликва на външния свят, и когато всички заприказвали за него като за някакъв неодушевен предмет, от който можел да се отърве, при условие че няма основателна причина да го запази, Юстас го докарал тук.
Настанил го в подземните покои, обзаведени много по-грижливо от останалата част на къщата, като се постарал на сина му да не липсва нищо и всичко, което му потрябва, да му е под ръка, и взел предпазни мерки да не може случайно да се нарани.
В средната стая било леглото на момчето. Имало и достатъчно мебели, за да се чувствуват двамата уютно, когато той слизал при него, за да му говори, без да обръща внимание, дали синът му го чува.
В друга стая имало маса за хранене и два стола. Там всеки ден господин Барингтън се хранел със сина си.
Сам носел храната. Никога не наредил на прислугата, понеже й нямал доверие.
Никой освен бащата изобщо не подозирал, че момчето е там понеже той бил убеден, че за детето ще бъде по-добре да си го гледа у дома, където го обичат и никой няма да смущава размислите му, вместо да го остави на грижите на непознати, които нито ще го обичат, нито ще го разбират.
Юстас Барингтън бил сигурен, че синът му е гений.
И макар че момчето никога не говорело, от време на време ломотело някакви числа. По всичко си личало, че не само е глухо, ами и нямо, но Барингтън бил убеден, че синът му не е тъп, а особен.
Понякога, когато успявал да разгадае произнасяните от него числа, той ги записвал и прекарвал часове на писалището си, търсейки зависимостите между тях.
Това, което синът му пресмятал само за секунди наум, на него му отнемало часове да го провери писмено.
И въпреки всичко, днес бил разтревожен.
В края на краищата на следващия си рожден ден навършвал деветдесет и шест.
Синът му бил само петдесет и пет годишен.
Били изтекли петдесет години, откакто го настанил в подземните покои.
В края на живота си Юстас Барингтън имал едно-единствено желание.
Да надживее сина си, за да не се налага чужди хора да се грижат за него.
Но ако се случело да умре преди сина си, можел да направи нещо друго.
Щял да измисли начин да унищожи всеки, който се осмели да посегне на момчето в подземието.
Момчето, което живеело сред сенки.
Ако то пострада, щели да пострадат и други…
— Оттогава връщал ли се е? — попита Джош Маккалъм, щом разказът свърши.
— Всъщност направил ли е нещо? Джеф Олдрич се усмихна загадъчно.
— Може и да е направил. Навярно от време на време се връща и нощем броди из къщата и търси сина си. Освен това разправят — додаде той и сниши дотолкова глас, че едва го чуваха, а втренченият му поглед не слизаше от Джош, — че щом си намери подходящо момче, го отвежда със себе си. Между другото миналата година…
— Стига, Джеф — намеси се Хилди Креймър и със смях сложи край на историите за призраци.
— Да не искаш още от първата вечер да изкараш акъла на Джош?
— Нищо ми няма. Обичам разкази за привидения! — И тъй като Джеф Олдрич го гледаше с одобрение, той реши да притури й една невинна лъжа.
— Изобщо не ме е страх от тях!
Джеф го погледна за миг право в очите, после се извърна и остави Джош да се пита дали новият му приятел му е повярвал.
Бренда Маккалъм наблюдаваше как синът й бавно заема своето място в групата. Пред очите й предпазливостта му започна да се стопява още щом останалите деца — умни колкото него, се сместиха, за да му направят място в кръга си веднага щом се приближи. Те го слушаха, когато говореше, отвръщаха му, приемаха го като равен.