— Какво да съм чул?
— Асансьора — напевно каза Джеф, като изговаряше самата дума зловещо.
— Понякога, късно нощем, се чува да се движи, но ако отидеш да видиш, нито се движи, нито вътре има някой.
Ейми с широко отворени очи се взираше в Джеф и понита:
— Ами като не е асансьорът, то тогава какво? Очите му се преместиха от Джош на Ейми и се впиха в нея.
— Ами нали ви казах на пикника — прошепна.
— Старият Юстас Барингтън броди из къщата нощем и търси хората, които са погубили сина му. Или пък — додаде нарочно с прокобен тон — наистина търси синчето си!
Джош преглътна надигналата се буца в гърлото му.
— К… какво синче? — попита на пресекулки, въпреки усилията си да се овладее.
— Нали каза, че момчето може изобщо да не е съществувало!
— Ама е съществувало! — заяви Джеф и отново се вторачи в него.
— Изчезнало е още на пет годинки и оттогава никой нито го е виждал, нито пък е открил трупа му. Никой не знае какво е станало с него. Но се говори, че е умряло в този дом и старецът още се навъртал и търсел хората, които са го погубили. И може би тъкмо затова Адам се държи толкова странно. Кой знае, може пък да е срещнал господин Барингтън! Може би и Тими Евънс го е срещнал!
— Стига де — запротестира Джош, като се опитваше да се отърси от ледените тръпки, които го побиха. Не разправяй такива истории пред Ейми! Ще я изплашиш!
— Нея ли? — попита Джеф.
— Ами теб? Ти самият изглеждаш бая уплашен. А може пък и преданието да се окаже вярно.
— Кой е този Тими Евънс? — запита момичето, а после се заслуша омаяно в повторението на разказа на Джеф пред Джош отпреди няколко дни.
— Ами ако е вярно? — прошепна Ейми, щом той свърши.
— Адам наистина се държа много странно днес. Възможно ли е наистина толкова да го е страх от едно привидение?
Джеф сви рамене.
— Не ме питай. Никой никога не знае какво му има на Адам. Понякога като вземе, та си глътне езика.
— Абе, днес не бе чак толкова мълчалив — обади се Джош.
— Възрази на господин Конърс.
Сега пък Джеф се обърна и погледна Джош.
— О, я стига. Адам ли? Той не би възразил на никого.
— Да, ама го стори тази сутрин — светкавично отвърна Джош и разправи за станалото в час по английски тази заран.
— Какво правят с д-р Енджърсол? — попита, щом свърши. Когато Джеф се поколеба, Ейми го изгледа подозрително.
— Какво е? Да не е нещо строго секретно? — поиска да разбере тя.
— Това е специален семинар. Става дума за изкуствен разум.
— Такова нещо като изкуствен разум не съществува — заяви тя с абсолютната категоричност на десетте си годинки.
— И изобщо няма да съществува, ако някой не открие как мисли човекът. А засега няма такъв.
— Така ли? — подразни я Джеф.
— Откъде си толкова сигурна?
— Четох за това — отвърна Ейми.
— В «Сайънтифик Американ». Целият брой бе посветен само на това, което се опитват да постигнат в Станфорд, Масачузетския технологичен институт и на всички останали места. Засега дори не могат да накарат компютърът да не забрави да си облече дъждобрана, като вали навън.
Джош се изкиска.
— Голямата работа! Да си срещала компютър на улицата?. Тя го погледна.
— Исках да кажа, ако излизаха. И изобщо не става дума за това. Просто са се опитвали да накарат компютърът да мисли и това е едно от нещата, които са си поставили за цел. Ама не могли.
— Но точно върху това работим и ние — уязвен се обади Джеф.
— Д-р Енджърсол се опитва да открие как мислят хората и ако успее, това ще промени всичко.
Ейми се начумери с любопитство.
— И с какво е бил зает Адам цяла сутрин?
Джеф повдигна вежди и тайнственото му изражение отново се появи.
— Тайна — рече той.
— Никой от класа не знае какво правим. И без това ви казах повече, отколкото трябваше.
Ейми се отърколи на леглото.
— Това е толкова глупаво. Не ти вярвам. Бас държа, че ако попитам Адам, ще ми каже.
Устните му се изкривиха в насмешка на всезнайко.
— Хайде на бас, че няма да ти каже.
Трите деца нахлуха в съседната стая, където Адам седеше пред компютъра си с шлема за възпроизвеждане на действителността на главата, а на дясната му ръка бе ръкавицата. След като направи знак на двамата да мълчат, Джеф се приближи до компютъра и надзърна в екрана. После грабна микрофона от бюрото на брат си, натисна страничното копче и прошепна в него:
— Тук съм, Адам. Тук съм и те наблюдавам.
Момчето замръзна на мястото си, после рязко свали шлема и изгледа свирепо брат си.