— Какво, по дяволите, искаш?
— Ей, по-полека, де? — рече му Джеф.
— Просто искахме да си поприказваме за минутка.
Адам забеляза Джош и Ейми да стоят плахо недалеч от вратата.
— Зает съм — каза.
— Не видяхте ли, че вратата е затворена?
— Просто искахме да те питаме какво правите в часовете с д — р Енджърсол — обади се Джош, като вече отстъпваше към вратата.
— Между другото, какво става с теб? Защо се държиш толкова странно?
Сянка на бдителност прекоси лицето на Адам, после изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.
— Н… нищо ми няма — заекна.
— Просто съм зает седна работа, ясно?
— Ама каква? — запита Ейми.
— Какво е това, което прилича на шлем?
Адам облиза устни неспокойно и стрелна с очи брат си.
— Ами д-р Енджърсол ми я даде.
— Защо не й кажеш? — попита Джош.
— Нали мия показа онзи ден? — Обърна се към Ейми.
— Казва се шлем за възпроизвеждане на действителността. Като си го сложиш, на екрана се появяват разни неща, но е все едно, че ги виждаш.
— Наистина ли? Може ли да опитам?
— Не! — кресна Адам.
Обидена от отказа му, тя го изгледа свирепо.
— Умряла съм ти за скапания шлем? Тръгвам си! — И като се обърна, бързо напусна стаята, докато Джош се взираше изненадано в Адам. За пръв път се държеше така. До днес винаги си мълчеше и в повечето случаи оставяше Джеф да говори вместо него и винаги бе любезен.
— Не биваше да бъдеш толкова дребнав с нея — започна той, но Адам го прекъсна.
— А да не би да съм я канил в стаята си? Или пък теб? Защо просто не си вървите с приятелката ти и не ме оставите на мира?
Джош усети да се изчервява.
— Добре, така да бъде — каза той, обърна се и затрополи на излизане от стаята, като тресна вратата след себе си.
Когато момчето излезе, Джеф впи очи в брат си.
— Тази вечер ли? — попита той. Адам неуверено сви рамене.
— Не знам. Може би. Не съм решил още.
Погледът на Джеф стана по-настойчив.
— Ами кога смяташ да решиш?
Адам се отпусна в стола пред бюрото си, като отбягваше вторачения поглед на брат си.
— Не знам. Дори не знам дали ми се тръгва вече.
Застанал зад брат си, Джеф се намръщи. Да не би той да се бе уплашил? Не биваше! Не и сега, след като бяха запланували всичко.
— О, я стига! Мислех, че вече всичко е решено. Нали тук не ти харесва. Никъде не ти харесва. И така, защо е този спор? Щом искаш да се чупиш, чупиш се. Нали така решихме?
Адам сви рамене, а после отиде до прозореца.
— Ами… ако променя решението си? Искам да кажа, по-късно. Джеф глухо се изкиска.
— Май ще е твърде късничко, нали така? Искам да кажа, че вече няма да те има.
— Знам — съгласи се едва чуто брат му.
— И тъкмо това не ми излиза от главата. — Извърна се и видя Джеф да го гледа ядосано.
— Значи те хвана шубето, така ли?
— Не съм казал това — възрази Адам и в гласа му прозвуча молба.
— Да, ама това имаше предвид. Бога ми, Адам, ама ти наистина си бил темерут! Все ми мрънкаш за какво ли не, а когато наистина ти се удава възможност да сториш нещо, те хваща шубето. Е, ако не тръгнеш довечера, по-добре забрави за всичко. Ще кажа на мама и на татко какво си намислил да правиш и те ще ти попречат. Този път май ще те пратят в Атаскадеро или нещо подобно.
Очите на Адам се разшириха от страх при мисълта, че ще го приберат в щатския приют за душевноболни.
— Няма да го направиш, нали?
— Може и да го сторя. Както и да е, дори да не те дадат в приюта, бас държа, че ще те спрат от училище и ще те държат само у дома. Тогава никога вече няма да имащ възможност да го сториш, нали така?
Адам преглътна.
— Аз…
Усети, че брат му се разколебава.
— Хайде, Адам. Довечера. Трябва да го сториш довечера. Адам, който обикновено се владееше напълно, внезапно кипна.
— Щом като си толкова мераклия да стане, защо не го сториш сам?
Джеф си замълча, а умът му щракаше. Вече бяха уговорили всичко, с часове бяха спорили. И Адам се бе съгласил, че именно той трябва да го стори. А сега се опитваше да се измъкне, след като се бе уплашил в последната минута.
Ами просто нямаше да му мине номерът. Всичко бе запланувано, всичко бе решено и този път нямаше да му позволи да се отказва в последната минута.
— Ще го сториш — най-сетне каза Джеф, снишил глас в гневен шепот, от който брат му потрепери.
— Ако не го сториш, със собствените си ръце ще те убия, Адам. Ще изнамеря начин никой да не разбере, че съм аз. И ще се постарая да те заболи. Това ли искаш да направя? Искаш ли да ти причиня болка?
Адам се отдръпна в стола си и прошепна: