— Не. А и не казвам, че няма да го сторя. Просто…
Джеф не го остави да довърши. Не спираше да говори на брат си, заплашваше го, убеждаваше го, насаждаше собствените си мисли в съзнанието му, точно както бе правил през всичките тези години, откакто проговориха. В крайна сметка както винаги Адам се съгласи.
— Добре. Довечера ще го сторя. А сега ме остави на мира, за да се приготвя, нали така?
— Заклеваш ли се, че ще го сториш?
Адам протегна и двете си ръце, преплитайки пръсти с тези на брат си, както бяха правили винаги, откакто проходиха. Този жест означаваше, че един от тях е дал ненарушимо обещание на другия.
— Кълна се — рече той.
Джеф най-сетне се усмихна, но в усмивката му липсваше сърдечност.
— Добре. — Тръгна да излиза от стаята, но на вратата се спря. Обърна се към брат си с пусти от каквито и да е чувства очи.
— После ще взема коженото ти яке, какво ще кажеш? Адам вдигна рамене.
— Ако не ида с него. Както и да е, утре можеш да вземеш каквото си поискаш. Вероятно ще е тук.
Джеф изчака още малко, после още веднъж рече:
— Само да не забравиш да го оставиш. До скоро — излезе и Адам остана сам в стаята си.
— Да — отвърна той.
— До скоро. — И в този миг се почуди дали щеше отново да види брат си?
Вероятно не.
Но какво значение имаше това? Какво ли всъщност изобщо имаше значение? В края на краищата изобщо не помнеше да е бил щастлив и ден в живота си. Защото във всеки ден от живота му присъстваше и Джеф, мислеше вместо него, решаваше вместо него а му казваше какво да прави.
И той винаги отстъпваше.
Така че където и да отидеше довечера, нямаше да е по-зле оттук.
В крайна сметка, където и да отидеше, Джеф нямаше да е там. Поне за известно време.
Взе шлема си за възпроизвеждане на действителността и пак го нахлупи на главата си.
Само след секунда потъна в сътворения от компютъра свят — един свят, който в една или друга степен възпроизвеждаше усещането, че си вътре в самия компютър, човек се превръщаше в електрон, жужащ из миниатюрната верига, изследваше безкрайно сложния свят, сместил се върху микрочипа.
«Ето какво е трябвало да бъда — каза си Адам. — Изобщо не е трябвало да се раждам.»
Трябвало е да бъде нещо друго, нещо, което не изпитва болка.
Довечера щеше да се отърве от болката, помисли си той и го побиха студените тръпки на предчувствието. И нивга нямаше да се върне.
9
Адам Олдрич изчака да минат още тридесет минути, след като в десет и половина загасиха светлините в Академията, после стана от леглото си и без да пали лампата, бързо навлече дрехите си, като се спря на едни съвсем износени джинси и яркочервената риза, която никога не бе харесвал. За разлика от Джеф той никога не обръщаше кой знае какво внимание на облеклото. Дрехите за него бяха просто вещи, а вещите за него бяха без значение. Всъщност Адам се интересуваше само от света в собствения си мозък, а след като веднъж го откри, и от този на компютъра си. А пък от хората държеше само на Джеф.
Джеф.
Само той едничък го познаваше едва ли не по-добре от самия него.
Само той можеше да поиска от него абсолютно всичко. А тази нощ той го отпращаше.
Но кой знае, може би някак си отново щяха да се съберат. Поне, ако то се окажеше, каквото си го мислеше Адам. То.
Все така си представяше това, което бе решил да стори. Дори тази нощ, когато най-сетне настъпи мигът, той все така го зовеше.
След като се облече, пристъпи към компютъра си и включи екрана. Той меко заблещука в тъмнината и Адам седна зад клавиатурата. Когато на екрана се появи менюто, съставено от самия него, гледа го няколко секунди, после се спря на една от спомагателните програми от списъка.
Бавно, почти неохотно, той започна да изтрива всички файлове от осемдесет мегабайтовия хард диск на компютъра. Като свърши и изтри директориите и поддиректориите една по една, той се взря безмълвно в новия списък от директории, в който бе останала само спомагателната програма, която ползуваше.
Още можеше да промени решението си. В края на краищата файловете все още не бяха изчезнали — само бе изтрил първата буква от названието на файловете. Самата информация все още бе на хард диска. Ако пожелаеше, можеше да я възстанови само за няколко минути. Поколеба си, после взе решение.
Пръстите му заподскачаха бързо и набра командите, които щяха да започнат да промиват диска, щяха да преминат през целия драйв и щяха да запишат поредица от произволно подбрани цифри върху цялата съществуваща информация.
Този процес компютърът щеше да повтори три пъти. Когато свършеше, щеше да остане само приложната програма.
Всичко щеше да изчезне. Всички програми, които се бе научил да използува през петте години, откакто се бе сдобил с първия си компютър, цялата натрупана информация, всички игри, които не само обичаше, но и бе нагодил според вкуса си и бе променил командите, за да не може никой освен него да играе.
В известен смисъл все едно изтриваше целия си живот, заличаваше го, за да не може никой да се рови в търсене на улики защо е сторил това, на което се бе решил.
В края на краищата какво ги интересуваше останалите — животът си бе негов и можеше да прави с него каквото си иска.
Компютърът тихичко изписка, знак, че е изпълнил задачата си.
Адам извика приложната програма в паметта, а когато се появи началното «С:», набра един-единствен ред: