Выбрать главу

Този процес компютърът щеше да повтори три пъти. Когато свършеше, щеше да остане само приложната програма.

Всичко щеше да изчезне. Всички програми, които се бе научил да използува през петте години, откакто се бе сдобил с първия си компютър, цялата натрупана информация, всички игри, които не само обичаше, но и бе нагодил според вкуса си и бе променил командите, за да не може никой освен него да играе.

В известен смисъл все едно изтриваше целия си живот, заличаваше го, за да не може никой да се рови в търсене на улики защо е сторил това, на което се бе решил.

В края на краищата какво ги интересуваше останалите — животът си бе негов и можеше да прави с него каквото си иска.

Компютърът тихичко изписка, знак, че е изпълнил задачата си.

Адам извика приложната програма в паметта, а когато се появи началното «С:», набра един-единствен ред:

С: ИЗТРИЙ ∗.∗

Натисна бутона «ENTER» и се появи въпрос:

СИГУРЕН ЛИ СИ? ВСИЧКИ ФАЙЛОВЕ ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИТИ. [Д]А/[Н]Е.

За миг отново се изкуши да промени решението си. После си пое дълбоко въздух и натисна клавиша Д. Когато се появи и последният въпрос, предоставяйки му последна възможност да промени решението си, той пак го натисна.

Изтече една секунда и после отново се появи началното «С». Макар и компютърът още да функционираше, вече не ставаше за нищо, защото Адам бе свалил от него всичко, което го правеше полезен. Сега представляваше само празна памет в очакване да я запълнят с информация.

Адам набра още нещо, после загаси монитора и стаята пак потъна мрак. Пристъпи безшумно към вратата, пооткрехна я и надзърна в сумрачния коридор, който минаваше надлъж на втория етаж.

Коридорът бе пуст и не се чуваше нито звук.

Излезе в коридора, затвори вратата след себе си, а тихото изщракване проглуши ушите му. Замръзна в очакване едва ли не всички врати в коридора да зейнат и останалите деца да занадзъртат с укор в очите. Нищо не стана.

Тишината на сградата го обгърна като саван. Прокрадна се до вратата на Джеф и се спря за миг. Да влезеше ли да се сбогува с брат си? Не. По-добре просто да се стопи в мрака на нощта.

Пристъпи безшумно по коридора и стигна до края на широкото стълбище, което се виеше към долния етаж, и отново се заслуша.

Тишина.

Висящият полилей бе намален за през нощта и само меко мъждукаше в просторната зала. За миг Адам се вторачи в процепа под вратата на кабинета на Хилди Креймър.

Светеше ли вътре?

Не бе сигурен.

Прокрадна се надолу по стълбите, прислонил се до стената, сякаш тя можеше да го скрие от евентуално следящите го и дебнещи го погледи.

Най-сетне стигна до входната врата. Натисна бавно дръжката, сякаш дори едва доловимото изщракване на бравата можеше да го издаде. Отвори вратата само колкото да се промуши пред тясната пролука и се озова на терасата, изчака в тъмните сенки на свода, докато не се увери, че пред къщата няма никого.

И чак тогава се втурна, стрелна се през ливадата, като прибягваше от дърво на дърво като дребно животинче, преследвано от хищници. Едва след като прекоси портата, с облекчение си пое дъх.

Когато туптящото му до спукване от напрежението на бягството му от Академията сърчице най-сетне заби с обичайния си ритъм, той закрачи в нощта. И макар че бе необичайно топло за сезона, дори за средата на септември, той усети да го побиват ледени тръпки.

Но вече бе взел решение.

Двадесет минути по-късно стоеше пред къщата, в която израсна, старата, разнебитена, двуетажна къща, купена от родителите му, когато бе само на две годинки. На три преки от плажа тя бе заобиколена от спретната ливада, бащината му гордост, с огромни храсти камелии от двете страна на предната веранда. Очите на Адам пробягаха по къщата, като се спряха за миг на втория етаж, на стаята, която някога бе негова. Сума ти негови вещи все още се намираха в тази стая и очакваха завръщането му.

Сега имаше да чакат. Никога вече нямаше да се върне в тази къща. Отново го обзе мимолетно колебание. Само за секунда му се прищя по навик да влезе вкъщи и да събуди майка си. Може би трябваше да поприказва с нея за това, което възнамеряваше да стори… Не!

Заплахите на Джеф прокънтяха в съзнанието му, а и Адам знаеше какво можеше да се очаква от нея.

Щеше да извика лекар и щяха да го отведат. Далеч, където никога нямаше да може пак да стори това. Обърна гръб на къщата и закрачи към малката търговска част на градчето, като се спираше пред всеки магазин, за да разгледа изложените стоки. В никой от тях не откри нещо желано, нещо, което да му липсва.

Продължи да крачи, като се оглеждаше на всеки няколко секунди и заставаше в дебелите сенки, когато наближеше кола. Вече не можеха да го хванат, не и след като бе тъй близо. Закрачи обратно към Академията, вече забързан, като чувствуваше как текат минутите. Стигна до портата, промуши се през нея, а после заобиколи ливадата, като се придържаше до оградата. Най-накрая се отправи към самия дом.