Пристъпи нерешително крачка напред и заопипва пред себе си, но нищо не докосна, нищо не напипа.
Отново извика:
— Адам? Ей, Адам, къде си?
Макар и да викаше колкото му глас държи, гласчето му бе немощно, присядаше на гърлото му, дори той едва се чуваше.
Страхът вече затваряше обръча си около него, посягаше от мрака и го докосваше с тъничките си пипала, те се увиваха около него и имаше чувството, че го притеглят към сърцето на мрака.
— Не — изстена той.
— Ще го намеря. Трябва да го намеря.
Опъна се на страха, опита се да се изтръгне от лапите му, но вече сякаш нозете му бяха затънали в гъста, лепкава кал, в плаващи пясъци. Напъна се още веднъж и пак извика:
— Адам? Адам, не исках това. Прости ми, Адам!
Взе да се измъква от калта и после побягна, хукна през мрака колкото му държат краката. А около него вече мракът не бе същият.
Вече не беше в стаята. Вече бе навън и макар всичко да изглеждаше същото като преди, все пак бе по-различно.
И той настигаше Адам — усещаше го!
Най-сетне пред себе си зърна светеща точка.
И последните остатъци страх го напуснаха, щом се втурна към светлинката с разтуптяно сърце и болящи го от напъна нозе. Но не можеше да тича по-бавно, защото светлинката бе Адам. Де да можеше да се добере до нея…
И тогава тя взе да приема някаква форма. Вече не бе точица, ами лъч и струеше отгоре, въпреки че когато вдигна очи, не можа да види източника на светлината.
Но в самия лъч, на пръв поглед увиснал във въздуха, най-сетне видя Адам.
Той го гледаше и в очите му се четеше упрек. Джеф се закова.
— Адам? — промълви несигурно, защото във външността на брат му имаше нещо различно, нещо, което не разбираше.
Протегна ръка, мушна я в лъча и се опита да докосне брат си. Но щом ръката му навлезе в лъча, тя изчезна и Адам, без да сваля втренчения си поглед от него, започна да се смее.
— Мислеше си, че няма да го сторя, нали? — попита той.
— Мислеше си, че ще се уплаша? Винаги си смятал, че ще ме хване шубето?
Джеф усети да го обливат ужасните вълни на разкаянието.
— Н-не — заекна той.
— Не съм го мислил. Аз…
Но бе твърде късно. Още докато говореше, лъчът светлина взе да бледнее и образът на брат му затрептя, а после бавно се стопи. Щом и последните искрици светлина помръкнаха, момчето отново изкрещя името на брат си:
— Адам!
В стаята си на третия етаж Джош Маккалъм лежеше съвсем буден. Имаше чувството, че лежи така цяла вечност, заслушан в мрака.
Малко по-рано — не знаеше кога точно — се събуди от някакъв шум.
Почти веднага разбра откъде иде този шум.
От асансьора, чуваше се зъбчатите му колела да поскърцват, кабината му да подрънква в клетката.
Веднага се сети за разказа на Джеф Олдрич за духа на Юстас Барингтън и първото нещо, което му хрумна, бе да се завие презглава и да се опита да заглуши шума. И в този миг му стана ясно какво става.
Само Джеф и никой друг се возеше на асансьора в потъналия в мрак дом и несъмнено се хилеше безмълвно, че така го е изплашил.
Джош стана, навлече хавлията си, после излезе в коридора и се запромъква по мрачния коридор до асансьорната шахта.
Все още долавяше шума на машината.
Но асансьорът не помръдваше. Всъщност щом надзърна надолу в шахтата, успя да различи едва осветената от полилея в фоайето горна част на кабината.
После звукът внезапно престана. Джош затаи дъх и не смееше да помръдне.
Нищо не последва.
Изчака няколко, сякаш безконечни минути, като едва ли не очакваше привидението на Юстас Барингтън да се появи по стълбите и да се понесе към него в мрака. Но в крайна сметка, след като нищо не последва, върна се в леглото.
И си легна, като продължи напрегнато да се ослушва.
Пак чу шума на асансьора и отново отиде да погледне.
Кабината си седеше на дъното на шахтата, съвсем като преди.
А сега пък се разнесе нов шум, Джош се сепна и щръкна като свещ в леглото. Това пък какво беше?
После, през отворения си прозорец той дочу изтерзан глас да се провиква:
— Адам, върни се!
Джеф! Това бе гласът на Джеф.
Както си бе по пижама, момчето скочи от леглото, излетя от стаята и се затича по коридора към стълбите. Като ги взимаше по три наведнъж, то се втурна към втория етаж и се озова сред куп сънливи, опулени лица.
— Какво се е случило? — попита някой.
— Какво става?
Джош не отговори. Продължи да тича по коридора към стаята на Джеф, със замах блъсна вратата и светна лампата. И тогава се спря и се ококори.
Изправен в леглото си, с пребледняло лице и тресящо се тяло, седеше Джеф.