Освен пердетата, пърхащи на отворените прозорци, в стаята бе тихо и спокойно.
— Джеф? — попита Джош. — Какво има? Добре ли си?
Джеф Олдрич не продума цяла секунда, после успя да кимне.
— С… сънувах кошмар. За Адам. Ня… нямаше го. Като че ли бе умрял по моя вина или нещо такова.
— Божичко — прошепна Джош. Джеф потрепери.
— Толкова истинско бе! — Вече се бе разсънил, цялото му тяло бе плувнало в ледена пот, още не можеше да превъзмогне ужасното чувство, обзело го, докато за сетен път викаше брат си.
— Какво става тук? — попита Брад Хиншоу на влизане в стаята. После видя Джеф.
— Олеле, мой човек, изглеждаш като да си видял призрак или нещо такова!
— Н… наистина го е видял — заекна Джош.
— Присънило му се е, че Адам е мъртъв, и то по негова вина.
— Глупости — промълви Брад.
Но преди да успее да каже още нещо, в стаята влезе още някой и попита:
— Адам да е тук?
Гробовна тишина увисна в стаята, докато трите момчета се споглеждаха. После Джеф бавно се измъкна от леглото и Брад инстинктивно отстъпи да му направи път на мине. Той отиде до съседната стая, подвоуми се за момент, а после влезе.
Леглото бе празно, макар че по всичко си личеше, че някой е спал в него. Всички вещи на Адам бяха на обичайните си места.
— М-може просто да е до кенефа — допусна Брад Хиншоу. Тогава се обади друг глас:
— Току-що погледнах. Там няма никой.
Още миг Джеф се взираше в празното легло, а после погледът му се премести на компютъра на бюрото. Като пристъпи бавно, сякаш нещо го привличаше против волята му, Джеф се приближи до бюрото и натисна копчето за включване вдясно на монитора. Зелена светлина премига и после мониторът присветна. Секунда или две след това последните набрани от Адам думи се появиха след началното «С». Трите момчета се взираха мълчаливо в словата: С: НИКОЙ НЕ МЕ РАЗБИРА, ТАКА ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. ОТИВАМ НА ПО-ДОБРО, ПО-ВИСШЕ МЯСТО.
Без да откъсва очи от написаното, щом като вникна в смисъла му, Джош усети да му се повдига. Наум той се върна отново в началото на миналата седмица, когато бе седял на леглото си в собствената си стая у дома в Едем с ловджийския нож в ръце.
Несъзнателно пръстите на лявата му ръка докоснаха белезите на дясната му ръка — единственото свидетелство, подсещащо какво бе сторил.
Изведнъж разбра защо Адам се бе държал странно последните няколко дни. Джош знаеше, че той се бе сетил за смъртта само за миг-два, и то когато бе сърдит. За разлика от него Адам, изглежда, си го е мислел с дни.
Мислил си го е и се е колебаел.
Но какво ли бе сторил? Къде ли беше?
— К-какво мислите да правим? — запита той едва чуто. Но Джеф просто се обърна и се отдалечи.
Тъкмо излизаше от стаята на брат си и на площадката на стълбището се появи Хилди Креймър.
Изглежда, се изненада, че го вижда, но проговори с тих, спокоен глас.
— Джеф? Ще слезеш ли с мен долу, ако обичаш? Имам нещо да ти казвам.
Минута по-късно, седнал до Хилди по пижама на дивана, той слушаше мълчаливо, докато тя му съобщаваше, че току що са намерили тялото на Адам.
— Било на релсите. Предполагам, че може би се касае за злополука…
— Гласът й позаглъхна и тя го прегърна.
Момчето застина в прегръдката й.
— Не — каза то.
— Не е било злополука. Оставил е бележка на компютъра си.
Дълго време Хилди не каза нищо. После издиша шумно и рече:
— Мисля, че е по-добре да те заведа при родителите ти.
Джеф не промълви нищо и я остави да го заведе до стаята му, за да се облече. Но дори докато навличаше дрехите си, кошмарът все му се привиждаше.
Значи Адам му бе казал истината в съня му, изобщо не се бе уплашил. Кой знае защо Джеф Олдрич изпита гордост от брат си.
И още докато този прилив на гордост го обливаше, той си знаеше, че никога с никого нямаше да може да сподели. Ама никога!
10
Чет Олдрич бавно се събуди и очите му но навик потърсиха синкавите цифри на радио-часовника на нощното му шкафче — 5:47. Будилникът щеше да зазвъни чак в шест и половина.
Той се намръщи раздразнено. Никога не се будеше толкова рано, преди да е звъннал будилника, всъщност винаги се будеше минута преди да звънне будилникът и го изключваше, преди още натрапчивият звук да прозвучи.
Но нещо бе смутило съня му. Погледна през прозореца към вече просветляващото небе. Да не би гръмотевица? Отхвърли тази мисъл, щом забеляза, че луната още висеше над хоризонта. После тъкмо понечи отново да си легне и да зарови глава във възглавниците, чу приглушения от затворената врата на спалнята звънец на входната врата.