Окончателно се разсъни. Измъкна се от леглото и посегна за халата, който винаги оставяше метнат на облегалката на стола в ъгъла. Навлече го, хвърли едно око на все още непробудно спящата Джанет, легнала на лявата си страна с разпиляна по възглавницата коса.
Щом звънецът на входната врата прозвуча отново, Чет забърза по стълбите с нарастващо предчувствие, че се е случило нещо лошо. Щом се звънеше толкова рано на вратата, можеше да се очаква само лоша вест.
И то много лоша, поправи го вече съвсем будният му ум. Докато посягаше към дръжката на вратата, звънецът звънна още веднъж и той взе да си представя наум какво ли може да се е случило. Сърцето му затупа лудешки още преди да отвори вратата и да зърне Джеф, бледен и с разширени очи, да трепери на предната тераса. Зад него стояха Хилди Креймър с по един полицай от двете страни. Лицата им излъчваха скръб. Скръб и съчувствие.
— Какво е станало? — попита той и разтвори широко вратата, за да могат да влязат в къщата и четиримата. Щом никой не продума, сякаш всеки чакаше другият да съобщи вестта, с която бяха дошли, той разбра.
— Нещо с Адам, нали? — промълви.
— Нещо му се е случило.
Най-сетне Хилди Креймър наруши мълчанието на групичката. Пристъпи, сграбчи ръката му, едва ли не като да го подкрепи.
— Моите съболезнования, Чет! Той е…боя се, че е мъртъв.
— Мили Боже! — промърмори Чет, думите приседнаха на гърлото му и той усети как се подгъват коленете му. Само здравите ръце на Хилди го задържаха на крака.
— Не! Имате грешка… Не може да няма…
— Съжалявам, господин Олдрич — обади се един от полицаите.
— Станало е преди около час, може би дори малко по-рано. Бил е на релсите, когато…
Джанет, вече застанала на стълбите, загърнала се плътно в халата си, с още подуто от съня лице, го прекъсна.
— На релсите ли? — попита тя.
— За какво говорите?
Като се опитваше да запази равновесие, Чет вдигна очи към жена си.
— Става дума за Адам — каза й той.
— Той е… Хилди казва, че е мъртъв.
«Хилди казва…»
Сякаш не искаше да изключи възможността тя да бърка, да е станала някаква ужасна грешка, Адам да е все още жив. И въпреки това думите оказаха своето въздействие, независимо от намеренията на Чет, защото разширените и невярващи очи на Джанет моментално се преместиха на възпитателната и главна домакинка на Академията.
— Адам? — промълви.
— Но това е невъзможно. Та нали самата вие казахте, че се справя чудесно! — Тя повиши глас, сякаш по такъв начин отхвърляше мисълта за смъртта на сина си.
— Нали се справяше чудесно! В края на миналата седмица, на пикника…
Хилди мина покрай Чет, който все още бе като ударен от гръм, сякаш вестта бе изцедила силата му, и се качи по стълбите.
— Все още не знаем със сигурност какво се е случило, Джанет — каза тя, като се чудеше как да предложи на ужасената жена сламка, за която да се хване.
— Навярно е станала някаква злополука…
— Злополука ли? — отекна гласът на Джанет.
— К… какво е станало?
Подкрепяна от Хилди Креймър, тя бавно слезе по стълбите, а един от полицаите повтори разказа на машиниста.
— Каза, че нищо не можел, да направи — довърши полицаят.
— Натиснал спирачките и пуснал сирената още като видял сина ви, но било твърде късно. Момчето изобщо не помръднало, а и влакът се движел твърде бързо, за да спре.
— Н…не помръднал ли? — повтори Джанет.
— П…просто си е останал на място?
— Съжалявам — каза полицаят.
— Машинистът вика, че като че ли само това чакало — да го блъсне влакът.
Джанет се олюля до съпруга си. Щом Чет я прихвана, тя тихичко зарида. Цялата тази история не бе за вярване. Не искаше…не можеше…да я приеме. Нали точно затова бяха пратили Адам в Академията, само да избегнат нещо подобно.
— Не — прошепна тя.
— Не вярвам. Това не е Адам. Става дума за някого другиго. Сигурно е така.
Толкова съжалявам, Джанет — каза Хилди Креймър на обезумялата жена.
— И на мен ми се иска да е някой друг. Но изобщо не може и дума да става за грешка.
Джанет само тръсна глава и тялото й се изопна от притока на неведоми сили.
— Искам да го видя! Искам да се уверя със собствените си очи.
През цялото това време Джеф седеше мълчаливо на прага и с пребледняло лице слушаше да съобщават на родителите му за смъртта на брат му. Сега той се втурна към майка си и се притисна безмълвно до нея. Почти несъзнателно ръката на Джанет приглади косата на едничкия й останал син, но погледът й не слизаше от полицая, който току-що й бе съобщил какво се бе случило.