— Искам да видя къде се е случило — каза тя едва чуто.
— И-искам да видя сина си, струва ми се, че имам това право, нали? Младият полицай запристъпва като на тръни.
— Едва ли е необходимо, госпожо. Искам да кажа, че изобщо никой не се съмнява в случилото се…
— Не! — рязко изрече Джанет.
— Аз се съмнявам. Искам да го видя! Не разбирате ли? Той ми е син и аз искам да го видя!
Щом тя отново повиши глас и в него прозвучаха истерични нотки, Джеф се притисна още по-силно до нея, а Хилди Креймър и полицаят се спогледаха.
— Аз ще остана тук с Джеф — рече тя.
— Ще заведете ли г-н и г-жа Олдрич?
Сега се обади Чет, като се давеше с думите.
— Джанет, няма нужда да ходим. Ние… Но тя само тръсна отново глава.
— Не, Чет. Длъжна съм да отида. Няма да повярвам, ако не го видя със собствените си очи. — Внимателно тя се освободи от прегръдката на Джеф.
— Може ли и аз да дойда? — запита момчето.
Макар че Джанет, изглежда, не чу въпроса, Чет поклати глава.
— Не ти трябва, сине — рече той с треперещ глас.
— Ти остани тук с Хилди, а ние ще се върнем колкото се може по-бързо. Нали така?
— Но аз искам да отида — запротестира Джеф и лицето му се изопна.
— И аз искам да видя какво се е случило. — Въпреки че не бе споделил с никого, нито с Хилди Креймър, нито с когото и да е, освен с Джош Маккалъм и Брад Хиншоу, сънят все още не излизаше от ума му.
А в съня му…
Не! Случилото се в съня му не бе истина. Единственият реален факт бе, че Адам е мъртъв! Но той не трябваше да умира! Не биваше! Нали сам каза, че заминава…
— Хайде, Джеф — рече тихичко Хилди и внимателно побутна момчето към кухнята в дъното на къщата.
— Да оставим за малко родителите ти насаме.
Като все още се опитваше да подреди цялата мозайка от събития в ума си, да съгласува съня за смъртта на брат си с действителната му смърт, Джеф се остави да го поведат по коридора, а Джанет и Чет, съпроводени от двамата полицаи, излязоха от къщата.
Полицейската кола отби встрани от пътя. Намираха се на около шест километра северно от Барингтън. На стотина метра по-нататък шосето и железопътната линия до него завиваха и изчезваха от погледа, като следваха очертанията на крайбрежието. Встрани от шосето бетонна подпорна стена удържаше прорязания склон на мястото му и щом Джанет слезе от колата във все по-ярките, утринни слънчеви лъчи, я полазиха ледени тръпки, щом видя кръвта, опръскала под порната стена.
На мястото се тълпеше народ: едни фотографираха, други скицираха и взимаха разни мерки, които в крайна сметка щяха да определят точната скорост, с която се е движел влакът, когато е блъснал Адам Олдрич. Двама от персонала на влака не ги свърташе на едно място край фургона, но самият машинист не се виждаше.
— Заведоха го до управлението да му вземат кръв за алкохол и наркотици — каза на Чет един от следователите, когато той запита къде е машинистът.
— Едва ли може да се очаква някакъв резултат — продължи той.
— Останалите казват, че Лорънс — така се казва машинистът, Гари Лорънс — е пълен въздържател. Жена му била алкохоличка, та той изобщо не посягал към чашата. Никой никога не го е виждал да пие нещо по-силно от кафе — Докато Джанет мълчаливо се бе вторачила в мястото, където влакът бе връхлетял върху сина й, погледът на Чет нерешително търсеше следи за присъствието на тялото. Детективът се досети какво търси Чет, сниши глас, за да не го чуе майката. — Вече отнесоха момчето ви, г-н Олдрич. То е… ами, доста обезобразено и не съм сигурен, че ще искате да го видите.
Чет кимна и за миг изпита известно облекчение, че поне ще си спестят ужасната истина за случилото се със сина им.
— Къде са го отнесли? — попита Джанет, идвайки на себе си.
— Къде е той?
Неволно подражавайки на ченгето, комуто бяха възложили да уведоми семейство Олдрич за смъртта на детето им, детективът запристъпва от крак на крак.
Сигурно са го отнесли в болницата в Санта Круз. След като веднъж се направи протокол, ще го държат там, докато не им дадете указания.
— Искам да отида до болницата — заяви Джанет.
— Веднага, ако обичате.
Чет усети да му се повдига, докато помагаше на жена си да се качи обратно в колата. Тя държеше на своето да я заведат да види детето си и нищо не можеше да я разубеди.
Сламки, помисли си Чет. Хваща се като удавник за сламка. Но знаеше, че засега нищо не можеше да й каже и че само можеше да я придружи и да й предостави необходимата й подкрепа, докато тя не осъзнае какво се бе случило.