Ами какво да каже за себе си, размишляваше той. Към кого да се обърне той? Буцата, взела да нараства в гърлото му от мига, когато отвори вратата и забеляза израза на лицето на Хилди Креймър, вече заплашваше да го задуши. Колко ли време мина от тогава? Половин час? Погледна часовника си и не можа да повярва, че са минали само тридесет минути от мига, когато чу за смъртта на сина си.
И през тези тридесет минути бе почувствувал как самият се вцепенява, как изстива, докато си има работа с жестоката реалност на Адамовата смърт и макар и по своему си да не приемаше станалото не по-малко от Джанет, взимаше всички необходими мерки да излязат от положението.
Беше ли наистина възможно Адам да е мъртъв? Нивга ли вече нямаше да види лицето на сина си, различно от това на Джеф и все пак толкова еднакво?
В съзнанието му изплува образът на Адам, кроткият Адам, такъв какъвто всъщност бе толкова често, самотен, зает с изследванията на някакъв свой вътрешен свят, съвършено неизвестен на никого другиго, освен на брата му близнак.
Защото вечно именно Джеф бе общителният, Джеф, който се сприятеляваше с други деца и насила включваше Адам, често въпреки протестите му, в игрите си.
Да не би случилото се тази заран да бе сетният протест на Адам, окончателният му отказ от един свят, от който никога не бе се чувствувал частица? Или пък бе просто мимолетен каприз, който би могъл да преодолее, ако му бяха дали достатъчно време?
Чет съзнаваше, че никога няма да разбере. Синът му си бе отишъл безвъзвратно.
Най-сетне пристигнаха до входа на болницата за спешни случаи.
Семейство Олдрич влязоха и бяха посрещнати от блед дългуч в омачкана бяла престилка, който явно живееше в болницата. По младото му лице си личаха белезите на дългите часове безсъние тази нощ. Едва ли не неохотно се приближи към тях и Чет се хвана разсеяно да се пита дали този лекар не си имаше за пръв път работа с родители, току-що загубили рожбата си.
— Г-н Олдрич? Г-жа Олдрич? — чу той думите на лекаря.
— Казвам се Джоел Бърман. Бях дежурен, когато докараха сина ви. — Посочи дивана и двата стола около мръсната масичка за кафе в приемната.
— Ако желаете да седнете…? Джанет поклати отрицателно глава.
— Искам да видя Адам — рече тя, но нервите явно вече й изневеряваха и промълви тези думи с потреперващ глас.
— Моля ви, трябва да видя сина си! Лицето на Джоел Бърман се изопна.
— Аз… г-жо Олдрич, не съм сигурен, че вие трябва да го виждате.
— Искам — изрече простичко майката.
— Налага се.
Бърман, изглежда, бе готов отново да възрази, после очевидно промени решението си.
— Оттука — рече той тихичко.
Преведе ги по къс коридор и оттам в стаята за аутопсии. На една носилка, покрито с чаршаф, видяха силуета на нещо като тяло. Джанет се спря на прага, но после събра кураж. Запъти се към носилката и нерешително докосна покрова, после внимателно го отви.
И се взря в лицето на Адам.
Оцапано с кръв и обезобразено от удара на локомотива, то бе почти неузнаваемо и въпреки това тя мигновено разпозна сина си. Най-сетне изградената в нея стената рухна и тя за рида.
— О, Адам! — мълвеше и думите присядаха в свитото й гърло.
— Прости ми, рожбенце! Толкова ми е мъчно. Защо просто не дойде у дома? Щях всичко да оправя, миличък. Щях да се погрижа за теб. — Сълзите й рукнаха на воля, наведе се и без да обръща внимание на кръвта по бузите на сина си, нежно го целуна.
Едва тогава разреши на лекаря пак да покрие лицето на сина й и на съпруга си да я изведе от стаята. Няколко минути по-късно с треперещи ръце тя се опита да изпие чаша горещо кафе, докато лекарят се мъчеше как ли не да я увери, че Адам нищо не бе усетил.
— Сигурно е умрял мигновено. Очевидно е седял между релсите с гръб към влака. Още при първото съприкосновение е умрял. Сигурен съм, че нищо не е усетил.
Ами ужасът, замисли се Джанет. Какво ли е изпитвал, като е чувал грохота на носещия се към него влак. В съзнанието си дочу сирената, грохота на локомотива, дори във въображението й релсите се затресоха под устремилия се към сина й влак. Потрепери, кафето се разля и остави леке на белия, мъхест халат, в който още бе облечена.
През цялото време дори за миг не й мина през ума, че е излязла, без да се облече. С несигурни движения тя остави чашата с кафето.
— Отведи ме у дома, Чет.
Докато съпругът й я извеждаше от стаята за спешни случай и я качваше обратно в чакащата полицейска кола, най-сетне скръбта взе своето от Джанет Олдрич.
Малко след седем часа на същото утро Стив Конърс пристигна в Академията и веднага разбра, че нещо се е случило. Две полицейски коли бяха паркирани в алеята пред централната сграда, а и тъмносиният олдсмобил на д-р Енджърсол бе там. Зарязва обичайната си утринна практика първо да влезе в класната си стая в сградата на западното крило, паркира до една от черно-белите полицейски коли и изкачи стълбите на просторната тераса. Докато влизаше през входната врата, първо видя Хилди Креймър да разговаря с един от полицаите. Близо до подножието на стълбите групичка деца си шушукаха помежду си и с уплашени погледи гледаха как полицаят разговаря с домакинката.