— Какво е станало? — попита Стив и застана до нея.
Хилди хвърли бърз поглед към групичката деца до стълбището, но после реши, че няма смисъл да се оттеглят в кабинета й. Сигурно нямаше дете в дома, което вече да не знае за случилото се.
— Адам Олдрич. Боя се, че снощи се е самоубил.
— О, Исусе! — изстена учителят и внезапно си спомни какво не свърши вчера.
Не сподели нито с Хилди, нито с Джордж Енджърсол безпокойството си за момчето. Имаше намерение, но после изникна нещо — дори в момента не можеше да се сети какво точно — и цялата тази история изхвръкна от ума му.
Изхвръкна от ума му! И сега Адам Олдрич бе мъртъв.
Ужасът при тази мисъл трябва ясно да се е изписал на лицето му, защото Хилди се взря любопитно в него.
— Стив, какво ти е?
Той разтърси глава, сякаш да прогони обзелото го чувство за вина, но и това не помогна.
— Трябваше да сторя нещо — изрече.
— Знаех, че нещо не е наред. Щях да говоря с теб, а и с Джордж. Вече и полицаят не сваляше очи от него.
— Нещо за момчето ли? Стив кимна.
— Той е в паралелката ми по английски. — И накратко осведоми полицая и Хилди Креймър за случката от предишната утрин.
— Знаех, че нещо го тревожи, и смятах да поговоря с теб, но просто ми изхвръкна от ума. И сега…
— И сега имаш чувството, че си можел да го предотвратиш — довърши Хилди вместо него. Мигновено насочи вниманието си към полицейския служител.
— Ако нямате повече въпроси към мен, мисля, че е по-добре да си поговоря с г-н Конърс.
Полицаят кимна и затвори бележника си.
— Мисля, че записах всичко, което можех да науча. Изглежда, никой не е разговарял с него, нито пък го е усетил да излиза. А и бележката на компютъра му е недвусмислена. Ако се появи още нещо, ще ви се обадя.
Когато си отиде, Хилди заведе Стив Конърс в кабинета си и му посочи стол.
— Стив, няма да се преструвам, че пропускът ти да ме уведомиш за Адам едва ли щеше да промени нещо. Навярно щеше, поне за известно време. Но искам да разбереш нещо друго, в противен случай това училище никога няма да е подходящо за теб. — Направи пауза, сякаш чакаше отговор от младият преподавател. Когато такъв не последва, тя продължи.
— Не ни е за пръв път да губим ученик по такъв начин и няма да ни е последен. Всъщност тъкмо затова и съществуваме. Почти всички наши възпитаници си имат проблеми от едно или от друго естество и неколцина от тях са се опитвали да се самоубият в миналото. Адам бе от тях. И, разбира се, ако ми беше казал какво е станало вчера, щях да поговоря с него, навярно дори моментално щях да повдигна въпроса пред съвета. Но едва ли щях да го поставя под денонощен надзор.
Конърс се намръщи.
— Защо пък не? Щом не му е за пръв път…
— Последният му опит никой не го взе насериозно. Както знаете, повечето деца всъщност нямат представа за смъртта. Знаят, че я има, но само като нещо абстрактно. Повечето деца се смятат за безсмъртни — нямат чувството, че някога ще умрат. За едно дете дори порастването остава почти неразбрано. Щях да приказвам с д — р Енджърсол, разбира се, но няма гаранция, че това изобщо нямаше да се случи. А и трябва да ви уверя, че никой не може да гарантира, че няма да се повтори с друг от възпитаниците ни. Всъщност почти съм сигурна, че ще се повтори. Колкото и да е тъжно, няма друг начин освен пълна изолация на всеки от тях, за да сме напълно сигурни. — Едва-едва се усмихна.
— А не вярвам точно ти да предпочиташ да ги държим под ключ.
Стив Конърс я изслуша безмълвно със съзнанието, че каквото и да му каже, чувството му за вина нямаше да го напусне, навярно докато е жив. Разбра, че момчето е в беда, но не направи нищо. Защото му изхвръкна от ума.
Изхвръкна му от ума!
А сега вече нищо не можеше да се направи, нищо не можеше да промени, с нищо не можеше да върне Адам към живота.
Освен отсега нататък да не изпуска децата от очи, никога вече да не пропусне да се намеси, ако видеше, че някое е в беда.
Но дори докато даваше този безмълвен обет, много добре разбираше, че това едва ли ще е достатъчно.