Каквото и да стореше, нищо нямаше да премахне чувството му за вина за смъртта на Адам Олдрич.
11
— Джош?
Джош вдигна очи от книгата, която четеше по време на закуската. Като видя бледото личице на Ейми Карлсън и обезумелия й поглед, бутна книгата настрани.
— Ходил ли си и преди на погребение? — попита тя.
Той поклати отрицателно глава.
— Никой от познатите ми не е умирал досега.
— Дали ще ни карат да гледаме Адам?
— В гласа й се чувствуваше тревога и само от произнасянето на тези думи тя се изчерви.
— Какво толкова има? — подразни я Джош.
— Да не би да те е страх да погледнеш трупа? Ейми се изчерви още повече.
— Ами… н… не знам.
— Просто е… ами, не съм сигурна, че ми се гледа мъртвец.
— Е, навярно няма да ни карат. Така де, щом Адам го е блъснал влак… — Той не довърши и си представи как влакът трополи по релсите, как блъска Адам Олдрич и тялото му литва във въздуха. Дали му ги няма ръцете и краката? Може би. Дори главата му може да я няма, ако влакът го е блъскал по определен начин. Джош потрепери, като си представи на какво прилича, и реши да не мисли повече за това. Само дето цяла събота, а и в неделя, всички приказваха само за Адам и за случилото се с него.
Откакто рано сутринта в събота Хилди го заведе в къщата на родителите му, Джеф не се бе мяркал в училище и повечето от децата смятаха, че изобщо повече няма да се появи.
Брад Хиншоу обаче не мислеше така.
— Говорих с него преди малко — оповести той вчера следобед.
— Вика, че ще се върне, а каквото си науми Джеф, винаги става.
— Бас държа, че няма да се върне — възрази Ейми Карлсън.
— Хайде на бас, че майка му няма да го пусне. Според мен сигурно ще я е страх да не би и той да го стори?
— Тъкмо той! — отвърна момчето.
— Стига да рече да се върне, ще се върне.
Джош обаче изобщо не ги слушаше, а от ума му не излизаше думичката, която Ейми употреби, когато говореше за случилото се с Адам.
То. Изглежда, всички използуваха тази дума, сякаш всъщност казваха на висок глас, че самоубийството на Адам бе нещо лошо. Но това си беше негова работа, нали така? Просто е седнал между релсите и е чакал влакът да го блъсне. Джош потрепери отново и само при мисълта за това го полазиха ледени тръпки.
— Чудя се на какво ли е приличал — заразсъждава той на глас.
Ейми се задави с овесените ядки и изплю храната в салфетката си.
— Ама че простащина, Джош — каза тя, когато се съвзе достатъчно, за да проговори.
— Ами просто се чудех. Какво лошо има в това? Нали г — н Конърс каза, че спокойно можем да говорим за това?
Момичето го изгледа презрително.
— Каза, че няма нищо лошо да си говорим за стореното от Адам. Но не е казвал, че трябва да говорим как… — Спря насред изречението и затърси подходящи думи. От съседната маса Брад Хиншоу, дочул за какво си говорят, мрачно се усмихна.
— Колко ли сплескан е бил? — запита той.
Ейми, на която вече й се повдигаше, го изгледа заплашително, после бутна стола си назад.
— Ама толкова сте вулгарни, момчета! Не ща да говоря повече с вас. — Обърна им гръб и си тръгна.
Миг по-късно Джош я последва.
— Не се сърди — каза той, настигайки я във фоайето.
— Просто си мислех за случилото се с него, това е. — Тръгна редом с нея и макар Ейми да не му отвърна, не му и каза да я остави на мира. Излязоха през входната врата и се спуснаха по стълбите. Джош се огледа. Въпреки че не видя никого наблизо, сниши гласа си и пак заговори.
— Д… да си чувала нещо в петък вечерта?
Ейми се нацупи озадачена.
— Като какво, например?
Джош се изчерви, но вече бе твърдо решил да продължи, без значение колко глупаво щяха да й прозвучат думите му.
— А… асансьорът. На два пъти го чух и след като Джеф ни разправи онази история за стария г-н Барингтън, отидох да видя какво става.
Ейми се смръщи.
— И какво? — запита тя подозрително.
— Ами, не се движеше — каза й той.
— Просто си стоеше на първия етаж, както винаги. Но аз го чух! Ейми го изгледа заплашително.
— Не се опитвай да ме плашиш, Джош Маккалъм!
— Не те плаша — възрази Джош и без да иска повиши глас.
— Просто ти разказвам какво се случи. Ами ако… — поколеба се, после продължи:
— … ако Адам изобщо не се е самоубил? Ами… така де, ако старият г-н Барингтън наистина го е сбарал! — За миг очичките на Ейми се разшириха от уплаха, щом разказът завладя въображението й, но после буйно тръсна главичка.
— Ама тази история Джеф сам си я измислил! — държеше тя на своето.