— Бас държа, че изобщо нищо не си чул. Освен това всички знаят, че Адам се е самоубил!
За миг Джош си замълча и се замисли върху думите й. Ами ако наистина не бе чул онези шумове? Възможно ли бе? Можеше ли просто да си е въобразил, защото Джеф му бе разказал онази история?
Замисли се над този въпрос, но после реши, че няма начин да узнае какво всъщност се бе случило през онази нощ. Когато най-сетне проговори, гласът му едва се чуваше и леко потреперваше и повече не отвори дума за странните шумове, които чу.
— Ти би ли го сторила? — попита той.
— Би ли седнала просто на релсите да чакаш влакът да те блъсне? Ейми поклати глава.
— Дори не ми минава през ума.
Джош се извърна да я погледне.
— А как щеше да постъпиш? Искам да кажа, ако си решила да се самоубиеш.
Загледана някъде надалеч, тя сви раменца.
— Не знам. На кого изобщо му минават подобни мисли през главата?
— Искаш да кажеш, че изобщо не си си го помисляла? Никога ли не ти е хрумвало да се самоубиеш?
Тя сбърчи вежди и се намръщи.
— А… ами, не знам — каза несигурно.
— Тоест, миналата година, като ходех на нормално училище и нямах приятели, понякога просто си лягах с надеждата, че няма да се събудя на сутринта. — Погледна го.
— Ти някога имал ли си това чувство?
Джош кимна, вдигна една клонка, паднала на най-горното стъпало, и взе да я върти в ръцете си.
По едно време все така се чувствувах. Все си мислех, че навярно на мама щеше да й е по-лесно, ако изобщо не се бях раждал.
— И аз се чувствувах точно така — съгласи се Ейми.
— Но не мисля, че някога ми е минавало през ума да се самоубия.
— Така де, между това и желанието просто да не се събудиш има голяма разлика, нали?
Джош вдигна рамене и изтърва клончето от пръстите си, щом посегна към белега на китката си. Като го видя да докосва все още пресните белези, Ейми се подвоуми, а после му зададе въпроса, който й се въртеше в главата още от събота следобед, когато г-н Конърс бе отделил цял час да си говори с всички деца за случилото се. Когато преподавателят бе запитал дали имат въпроси, тя си бе замълчала. Сега, насаме с Джош, рече:
— Болеше ли, искам да кажа, като си преряза вените?
Той се поколеба и се опита да се сети. Кой знае защо помнеше как стискаше ножа в ръка и как кръвта шурна, след като си преряза китките, но всъщност не помнеше самото действие. Нито пък помнеше дали го бе боляло или не.
— Не помня — най-накрая отвърна.
— Искам да кажа, ако е боляло, щях да си спомням, нали? Сега пък Ейми вдигна раменца.
— П… питам се дали Адам е усетил нещо, като го е блъснал влакът — рече замислено.
— Имам предвид, че според мен не е чак толкова зле да умреш, щом нищо не те радва. Но ако боли, като умираш…
— Знам — каза Джош.
— Тъкмо това не ми излиза от главата, И веднъж като го сториш… ами, и дума не може да става да промениш решението си, нали?
Ейми поклати глава.
— Не мисля, че мога да го сторя — реши тя.
— Искам да кажа, че независимо колко си го закъсал, мен ще ме е страх дори да опитам.
Една кола зави през портата, пое по дългата алея и прекъсна разговора им. Докато я зяпаше да приближава, Джош изведнъж я позна. Беше майка му. Какво ли я водеше тук? И тогава помръкна. Сигурно е научила какво се бе случило с Адам и е променила решението си да го остави тук. Дошла е да си го прибере у дома.
Първата му мисъл бе да побегне и да се скрие някъде, но знаеше, че това едва ли ще помогне. Ако е дошла да си го прибере у дома, ще го намерят където и да се скриеше и тогава щеше да си има неприятности. Така че неспокойно остана на мястото си и гледаше майка си да паркира, да слиза и вече да му маха. Миг по-късно тя се втурна по стълбите и го грабна на ръце, като го прегръщаше все едно не го е виждала цяла година, а не само от една седмица.
— Недей, мамо — дърпаше се Джош.
— Пусни ме! Ами ако видят децата? Цяла година ще ми се подиграват!
Въпреки повода за посещението си Бренда не се удържа и прихна от неудобството на сина си.
— И какво толкова ще си помислят, ако майка ти те прегърне, като те види?
— Ама не трябва да ме вдигаш — замърмори Джош.
— Вече не съм бебе!
— Добре — съгласи се с него тя и го остави на земята.
— Вече си съвсем порасъл и е време да тръгнеш да си изкарваш хляба, за да можеш да издържаш старата си майка, така ли?
— Ма… амо — изпъшка Джош.
Бренда се извърна и смигна на Ейми Карлсън.
— И ти ли се срамуваш от майка си като Джош?
— Момичето сви раменца.
— Май да — заяви тя, а след това изрече на глас мисълта, която не излизаше от ума на Джош още щом зърна колата на майка си: