— Ще вземете ли Джош със себе си?
Усмивката на Бренда се стопи и тя погледна към Джош.
— Не знам — призна си тя и се отпусна на стълбите, внезапно усетила умората от нощното си шофиране. Едва вчера следобед научи за Адам Олдрич, обади й се Хилди Креймър и още не бе превъзмогнала шока от тази вест.
Разбира се, почти не познаваше момичето, но след последния уикенд вече смяташе Джанет и Чет Олдрич за приятели. От началото до края на смяната си в кафенето си мислеше дали да тръгне или не за Барингтън и тръгна още щом се освободи в полунощ.
В края на краищата разбираше, че няма друг избор. Не идваше само за погребението, което бе насрочено за десет сутринта, ами и заради Джош. Трябваше да се убеди със собствените си очи как се чувства, да прецени какво бе отношението му към самоубийството на един от съучениците му.
И най-вече се налагаше да се убеди как му се отразява училището. И бе решила, ако тук се чувствува нещастен, да му събере багажа и да си го откара у дома още същия следобед да го прибере от Академията дори по-бързо, отколкото го бе записала.
Защото щом Адам Олдрич не бе свикнал с училището и след неуспешния му опит за самоубийство бе последвал успешен, какво пречеше на Джош да стори същото? Само при мисълта за това кръвта й изстина. През дългите нощни часове, докато прекосяваше пустинята и долината Сан Хоакин, се убеди, че е допуснала грешка, като го бе записала в това училище.
Но щом слънцето изгря и се понесе по магистрала 101 към Салинас, взе да мисли по-иначе. Джош не приличаше на Адам — в Академията нямаше едно дете да прилича на друго. Дори братът-близнак на Адам бе съвсем различен.
А и нали я предупредиха, че самоубийството е проблем сред възпитаниците им?
Но изпуснаха Адам Олдрич. Не успяха да предугадят случилото се и да го предотвратят.
Връщаше се напред-назад и мислено поставяше под въпрос всеки аргумент, докато най-накрая главата й не бръмна от изтощение. Щом прекоси Барингтън и пое нагоре към Академията, вече бе решила просто да наблюдава Джош, да разговаря с него и сама да реши как се чувствува.
И сега, щом сериозното момиченце с яркочервената коса и дебели очила се вторачи настойчиво в нея, тя успя да се усмихне.
— Струва ми се, че малко или много се безпокоя за него.
— Заради Адам ли? — попита Ейми.
Бренда се изненада от неподправената прямота на въпроса.
— Т… така ми се струва.
— Тъкмо за това си говорехме — каза й Ейми.
— Според нас никога не бихме сторили подобно нещо.
— Така ли? — запита жената. Усети да й се вие свят. Наистина ли седеше под ярките лъчи на утринното слънце и обсъждаше самоубийството с едно десетгодишно момиченце? А отгоре на всичко, както то, така и синът й, изглежда, го смятаха за най-нормалното нещо на този свят.
— Напоследък доста си говорим за това — каза й Ейми.
— И бедата е там, че ако направиш като Адам, след това не можеш да промениш решението си. Искам да кажа, че след като веднъж умреш…
— Гласчето й заглъхна.
— Освен това не е редно да посягаш на живота си — рече Бренда.
— Защо? — запита Джош.
Погледът на Бренда се премести върху Джош, който я бе зяпнал втренчено и чакаше отговор. Но разполагаше ли с такъв? Осъзна, че не разполага. Просто винаги бе възприемала самоубийството за нещо нередно. Но защо?
— Ами, защото Бог не одобрява да посягаш на живота си — каза тя, сещайки се какво я бяха учила преди години в католическата църква, преди да спре да я посещава.
— Татко вика, че няма Бог — каза и Ейми.
— Той е атеист.
— Ясно — отвърна жената, макар че нищо не й беше ясно. Как можеше някой да не вярва в Бог? Макар и да не бе ходила от десет години на църква, тя все още вярваше в Бога. Все още се чудеше какво да измисли в отговор на твърдението на Ейми, когато на входната врата се появи Хилди Креймър и я спаси.
— Г-жо Маккалъм? Стори ми се, че ви зърнах? Бренда веднага скочи на крака.
— Просто не се сдържах — обясни тя.
— Реших да дойда за погребението.
През последните два дни Хилди разговаря по телефона с родителите на почти всички възпитаници на Барингтън. И сега само се усмихна уморено.
— Радвам се, че дойдохте. Особено се радвам заради Джош. Ще имате възможност да се убедите колко добре се справя. — Посегна, разроши косата му и се подсмихна, когато той се отдръпна.
— А вие двамата защо вече не се захванете с външния си вид, какво ще кажете? — Предложи тя и многозначително поглеждаше часовника си.
— Началото на службата е в десет и не бива да закъсняваме.