Като успокои треперещите си ръце, тя довърши грима си и облече тъмносинята рокля, избрана за погребението. Щом като чу навън да се затръшва врата на кола и няколко секунди по-късно на вратата да се позвънява, тя се спусна по стълбите, като очите й отбягваха да погледнат затворената врата на стаята на Адам. До този миг дори не бе събрала кураж да влезе в стаята, да не говорим да си помисли да му събере нещата.
Всъщност и през ум не й минаваше кога и дали изобщо някога щеше да може да влезе пак в стаята му.
Долу завари Чет и Джеф да я чакат. По навик хвърли едно око на костюмчето на сина си, като посегна да оправи вратовръзката му.
— Къде е…? — Гласът й секна. На път бе да каже «Адам», отново дългогодишният навик изплува на повърхността, макар и да отиваше на погребението му. Но се улови навреме, болезнено прехапа устни и отново се помъчи да овладее напиращите сълзи. Свела глава, тя забързано излезе навън в утринното слънце и се мушна на задната седалка на чакащата лимузина. Процеждащата се през тъмните й прозорци светлина я обгърна, създавайки й илюзията за утеха. После се качи и Джеф, седна на седалката срещу нея и вече се зае да изучава откъде се включват телевизорът и стереото на колата.
— Може ли да си взема кола? — запита той, откривайки хладилника под една от облегалките за ръце.
— Не сега, Джеф — отвърна Чет, усетил колко е напрегната Джанет до него, щом като се отпусна на седалката.
— Може би по-късно, нали така?
Джеф се нацупи.
— Но нали няма да се връщам с вас? Няма ли днеска да се връщам в училище? Утре ще има занятия. — А когато родителите му се спогледаха, той се нацупи още повече.
— Нали ще ми разрешите да се върна? — запита с изпълнен с подозрения глас.
— Не съм сигурен, че вече сме решили — каза Чет на сина си. Погледна тила на шофьора и посегна за копчето, което вдигаше разделящото ги стъкло.
— Майка ти смята…
— Но това не е честно! — възкликна Джеф.
— На мен ми харесва Академията. Там са всичките ми приятели!
— Не! — сопна му се Джанет по-рязко, отколкото всъщност възнамеряваше.
— Вече няма да те пусна там! Не можеш ли да го разбереш, миличък? След… след случилото се с Адам искам да си седиш у дома.
— Ама защо? — искаше да знае той и лицето му изопна от инат.
— Не съм направил нищо лошо. Защо ме наказваш?
— Не те наказвам — опита се да му обясни майка му най-малко за четвърти път през последните двадесет и четири часа.
— Миличък, трябва да ми влезеш в положението. Искам да си у дома, пред очите ми. А и общинското училище ти харесваше…
— Не ми харесваше — възрази й Джеф.
— Ненавиждах го точно колкото и Адам. Учителите бяха тъпи, както и останалите деца. Докато в Академията…
Пръстите на Джанет стиснаха ръката на мъжа й и Чет махна на сина си да млъкне.
— Не сега, Джеф — рече той с нетърпящ никакво възражение тон.
— Ще поговорим за това по-късно и ти обещавам да чуем и твоето мнение. Но нека първо да свършим с това, съгласен ли си? Не усложнявай нещата, и без това хич няма да ни е леко. И така, засега просто не повдигай този въпрос, разбрахме ли се?
Джеф стисна зъби. За миг на Чет се стори, че момчето ще продължи да спори, но после явно то размисли. Потъна в мрачно мълчание и мълча през останалата част от пътуването им до параклиса в университетското градче на Барингтън.
Пет минути по-късно колата спря пред параклиса. Стискайки още веднъж окуражително ръката на жена си, Чет отвори вратата да слезе и примижа, щом ярките слънчеви лъчи го заслепиха. Наведе се, подаде ръка на Джанет и тя също слезе, а воалът, който се спускаше от мъничката шапчица на главата й, закриваше донякъде очите й.
Най-накрая и Джеф слезе от колата и по навик понечи да тръгне към съучениците си, скупчили се пред параклиса. Преди още да успее да направи и една крачка, свободната ръка на Чет го прегърна през рамо и го притегли здраво към себе си. Запристъпваха към отворените врати на параклиса, съпровождани от безмълвната сюрия деца и възрастни, които се отдръпваха да направят път на опечаленото семейство. На прага на самия параклис пред Джанет изникна лице, което не можа веднага да разпознае, докато не чу гласа на Бренда Маккалъм.
— Толкова съжалявам, Джанет. Знам, че нищо не мога да направя, но…
Събра сили и измъчено се усмихна.
— Бренда. Колко мило, че дойде. Толкова дълъг път… — Гласът й заглъхна, като не можа да се сети какво друго да й каже.