И последните следи от усмивката на Джанет изчезнаха.
— Точно както и аз доведох Адам и Джеф. А сега Адам е мъртъв.
За миг Бренда не продума, ами стана и отиде до прозореца.
— Мислих за това, което ми каза преди опелото. Да си прибера Джош у дома.
— Правилно — отвърна Джанет.
— Предполагам, вече си разбрала, че реших да си прибера Джеф. Отсега нататък искам да е с мен у дома.
— Много добре те разбирам. Но не знам дали ще мога да си прибера Джош. — Махна на Джанет.
— Ела да погледнеш.
Озадачена, тя стана от леглото, отиде и застана до Бренда. Погледна през прозореца и не видя нищо особено. Само групичка деца, проснали се на ливадата, разговарят помежду си.
— Знаеш ли, за пръв път виждам такова нещо — рече Бренда.
— От деня, когато тръгна на училище, Джош никога не е бил част от групата. Те като че ли просто го изключваха и всеки ден от живота си той страдаше. Но тук не страда. Как да си го прибера? Наистина ли мислиш, че съм способна да му го сторя? Да го върна обратно на предишното място, където всички му се присмиваха и умираше от скука?
Наблюдавайки гледката през очите на Бренда, за пръв път от трагедията насам Джанет успя да си спомни нещо друго освен последните два дни. Спомни си за годините, преди тя и Чет да бяха записали синовете си в Академията, когато Джеф и Адам не дружаха с никого освен помежду си. А сега, след като Адам си бе отишъл…
— Мили Боже — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Бренда.
— Какво да сторя?
— Ами, разбира се, аз не знам отговора — отвърна Бренда, без да сваля очи от групичката деца на ливадата.
— Но знам, че не мога да си прибера Джош и преди да решиш да си прибереш Джеф, навярно ще трябва малко да изчакаш. — Извърна се и я погледна в очите.
— Знам колко много страдаш, Джанет. И аз съм изстрадала сума ти нещо през живота си. Но с времето минава. Понякога ти се струва, че просто ще умреш, но с всеки ден боли по-малко. Главното е да не сториш някоя глупост, докато страдаш, нещо непоправимо.
За миг Джанет не отрони нито дума и когато най-сетне заговори, гласът й не трепваше:
— Искаш да кажеш като Адам ли? Бренда вдигна рамене.
— Нямах точно Адам предвид, като го казах, но ми се струва, че точно това искам да кажа. А и според мен не е правилно да караш Джеф да плаща за грешките на Адам. Нали разбираш какво искам да ти кажа?
Джанет се поколеба, после кимна.
— Мисля, че разбирам. Странно нещо. Джеф ми каза почти същото на път за опелото.
На устните на Бренда се появи уморена усмивка.
— Е, нали знаеш какво казват хората: «От устата на невръстните…»
Джанет си пое дълбоко дъх.
— Хайде — рече тя.
— Да слезем долу и да пием по чаша лимонада, след като не сервират нищо по-силно. А после най-добре ще е да кажа на Джеф, че в края на краищата може да остане. — На излизане от стаята взе ръката на Бренда в своята.
— Наистина се радвам, че дойде. Ако не беше дошла, не съм сигурна какво щях да правя.
— Щеше да сториш това, което трябва — каза й тя.
— Може би не веднага, но щеше да го измислиш. В края на краищата, щом като имаме умни деца като Джош и Джеф, не може пък ние да сме съвсем глупави, нали?
Докато се спускаха надолу по стълбите, Джанет усети да се смее на глас. Само преди няколко минути тя изобщо не бе сигурна, че ще може пак да се смее.
— Джеф? — обади се Джош. Той се извърна да го погледне и за минута приятелят му се почуди дали изобщо да споменава за странните звуци, които бе чул в нощта на смъртта на Адам. Но колкото повече мислеше за това и колкото повече мислеше за необичайното съобщение, което видя на компютъра на Адам, толкова по-безсмислена му изглеждаше цялата работа. Макар и да каза на Хилди Креймър и г-н Конърс за съобщението, те сякаш не разбираха какво им казва. Разбира се, премълча си, че е чул асансьорът да се движи, а всъщност не помръдваше, защото знаеше, че ще му се смеят, че се е хванал на разказа на Джеф за духа на Юстас Барингтън. Но Джеф всъщност видя бележката и може би… Най-сетне се реши:
— Какво мислиш, че е станало с Адам?
Брад Хиншоу, проснал се до Джеф, вдигна глава. Очите на Джеф леко се промениха, сякаш в дъното им се спусна завеса.
— За какво говориш? — попита той.
— Не знам — рече Джош.
— Само дето… ами, нали в съобщението си той само казва, че отива някъде. На по-хубаво място. Не казва, че се самоубива. Искам да кажа, ами ако просто е искал да избяга? Брад изпъшка.
— Хайде и ти, Джош. Нали го блъсна влакът? Искам да кажа, та нали току-що бяхме на погребението му?