Момчето усети да се изчервява.
— Ами ако това изобщо не е бил Адам? Ами ако е бил някой друг? Може да са сменили телата или нещо такова, нали?
Джеф Олдрич се изправи на крака и си тръгна.
— Ама и ти ги дрънкаш едни, Джош — рече Брад.
— Кат си толкоз акълия, как можа да изтърсиш подобна глупост пред Джеф? Божичко!
Джош се изправи на крака и се затича след Джеф. Настигна го и сграбчи за ръката по-голямото момче.
— Джеф? Из… извинявай. Не исках да те обидя. Просто… ами, просто се чудех за бележката, това е всичко. Джеф спря и го погледна в очите.
— Лъжеш. Има още нещо, нали така? Освен бележката. Джош заровичка с пръст в земята пред себе си.
— Ч… чух и асансьора — призна си той, сигурен, че момчето ще му се смее. Когато то нищо не каза, Джош продължи.
— Беше точно както ти разправяше… чувах го, ама не се движеше.
Устните на Джеф се изкривиха в най-странната усмивка, която по-малкото момче бе виждало в живота си.
— Ами тогава може точно това да е станало — каза му той.
— Може Адам изобщо да не е мъртъв. Може Юстас Барингтън да е излязъл от гроба и да го е отвел. А може някога, когато най-малко очакваш, самият Адам да се появи и да ти каже какво е станало всъщност.
Слисан от думите му, Джош пусна ръката му. Все още усмихнат, Джеф Олдрич се извърна и се отдалечи.
Късно тази нощ Хилди Креймър влезе в кабинета на Джордж Енджърсол и затвори вратата след себе си. Той вдигна очи, кимна й, после довърши досието, върху което работеше. Миг по-късно сложи папката настрани, облегна се в стола си и скръсти ръце на гърди.
— Добре — рече той.
— Колко зле е положението? Хилди се усмихна.
— Изобщо не е зле. Семейство Лоурънстейн изтеглят Моника от училището и не мога да ги разубедя. Но тя е единствената. Всички други остават, включително Джеф Олдрич.
— Не е зле — отвърна Енджърсол.
— Ще го преживеем. Но това означава, че вече специалният ми семинар остава с две деца по-малко. Имам предвид двама кандидати, но предпочитам да чуя първо и твоето мнението. Тя изобщо не се замисли.
— Джош Маккалъм и Ейми Карлсън. И двамата са почти идеални. Двама от най-умните ни възпитаници и двамата разполагат с интелектуалните и психологическите профили, които търсим.
— Много добре, Хилди — усмихна се Енджърсол.
— Именно тези двама кандидати имах предвид. Смени им разписанието, за да почнат от утре.
Щом тя излезе от кабинета му, директорът прегледа още веднъж досиетата на двамата. Съгласи се. Бяха идеални за семинара.
Джош Маккалъм дори вече веднъж бе опитал да се самоубие. Ако го стореше още веднъж и успееше, едва ли щеше да изненада някого.
13
Джош Маккалъм и Ейми Карлсън седяха на тръни на пейката пред кабинета на Хилди Креймър. Домът бе притихнал, останалите деца вече отдавна бяха в час. Но по време на закуска възпитателната бе влязла в столовата и нареди и на двамата да се явят в кабинета й в началото на първия час. Те се бяха спогледали боязливо. Сигурно Джеф бе казал на техните какво каза вчера следобед след погребението и г-жа Олдрич сигурно се е обадила на Хилди по телефона. Но какво толкова лошо имаше в това, че се чудеше дали наистина Адам се бе самоубил? А и Джеф изобщо не се бе ядосал — всъщност на Джош му се стори, че той му бе повярвал.
Обаче Ейми смяташе, че Хилди Креймър ги вика по съвсем друг повод.
— Бас държа, че майките ни са решили да ни приберат от училището. Сто на сто съм сигурна, че са говорили с родителите на Моника и сега ще ни приберат и нас у дома.
Джош се загледа замислено към празния стол на съседната маса, до тази сутрин обичайното място на Моника Лоуънстейн. Поклати глава.
— Защо възрастните все ги прихващат? Моника нямаше да стори нищо. Смяташе, че самоубийството на Адам е истинска глупост. Както и да е, не може да е за това. Ако мама е решила да ме прибере у дома, щеше да го стори вчера. Освен това ми каза, че е решила да не ме прибира. А майка ти и баща ти дори не дойдоха на погребението, така че как са могли да говорят с родителите на Моника?
Ейми направи гримаса.
— Не си ли чувал за телефон?
— Това са глупости — отвърна Джош.
— Родителите на Моника дори не знаят къде живеят твоите. — Ейми не отвърна нищо, вместо това заровичка в овесените си ядки.
— Може пък изобщо да няма от какво да се страхуваме — предположи той.
— О, как не — рече тя и се навъси.
— Да са те викали някога при директора, без нищо да си сторил?
На този аргумент Джош не успя да намери отговор. През останалата част на закуската и двамата мълчаха унило. От това изобщо нямаше полза, щом останалите дечурлига взеха да ги дразнят, преди да се отправят за различните си часове.