— Ще се видим по-късно — провикна се Брад Хиншоу.
— Ако още сте тук! — Смеейки се, той изскочи през входната врата на яркото утринно слънце, а двамата приседнаха на пейката пред кабинета на Хилди и относителният сумрак на огромното фоайе с нищо не допринасяше за разведряването им.
Най-сетне вратата на Хилдиния кабинет се отвори и тя излезе, за да ги въведе.
— Олеле, я се погледнете — рече, като им се усмихваше.
— Ако се съди по оклюмалите ви физиономии, сигурно сте сторили нещо, за което още не съм чула! — А когато Джош и Ейми се спогледаха боязливо, тя се засмя.
— Ако знаех, че ще ви изкарам ангелите, нямаше нищо да ви казвам на закуска. Щях просто да ви спра по пътя за класната стая. А сега влизайте.
Двете деца предпазливо я последваха в кабинета й. Кой знае защо, и двамата изпитаха смътно облекчение, когато тя не затвори вратата. Хилди забеляза реакцията им и се усмихна на себе си. Доста отдавна бе забелязала, че всички деца стават неспокойни, когато ги извикаше на разговор при затворени врати. Сякаш инстинктивно разбираха, че затворената врата значеше един вид конско евангелие. Също така бе забелязала, че тъкмо напротив, само една нищо и никаква затворена врата стигаше да всели ужас в сърцето на който и да е немирник.
— Снощи разговарях с д-р Енджърсол — каза им тя, като се настаняваше на стола зад писалището си, а Джош и Ейми тревожно приседнаха кушетката.
— След като Моника напусна училището, останаха две свободни места в семинара му. Той и аз смятаме, че вие двамата сте идеални кандидати за тези места.
Джош го обзе мимолетната възбуда на предчувствието и се сети как преди седмица Джеф му бе разказал за семинара, но отказа да му каже с какво точно се занимават. Знаеше само, че ставаше дума за компютри — а той бе влюбен в тях още от мига, когато на петгодишна възраст за пръв път видя компютър — и че само малцина от училището се допускаха до него.
Най-умните, най-талантливите деца.
Адам и Джеф Олдрич, Моника Лоуънстейн и още неколцина.
Ами Джеф? Кой щеше да заеме мястото му? Можеше ли в края на краищата да се върне в училището? Още щом се появи в главата му, той сподели този въпрос и Хилди се усмихна по-широко.
— Утре се връща — каза му тя.
— Което трябва да те радва, нали така? Нали той ти е най-добрият приятел?
— След Ейми — отвърна Джош.
— Той пак ли ще участвува в семинара? Доколкото ми е известно.
— Но за какво е този семинар? — попита Ейми.
— Никое от децата, които участвуват в него, нищо не казва.
— Е, едва ли е голяма тайна — отвърна Хилди.
— Това е час по изкуствен интелект. Джош широко отвори очи.
— Ауу. Искате да кажете, че учат компютърът да мисли?
— Точно така. И тъй като и двамата притежавате забележителни способности по математика, ние смятаме, че сте напълно подходящи.
Момиченцето, изглежда, се колебаеше.
— Всъщност компютрите не ми харесват чак толкова — рече тя.
— Всички тези игри са кажи-речи тъпи, след като поиграеш няколко пъти. Искам да кажа, все едно и също се повтаря.
И защо според теб е все едно и също? — запита Хилди.
Въпросът като че ли затрудни Ейми, но Джош отгатна отговора.
— Защото компютърът само върши това, което му наредят. Не може да измисли нещо ново, защото не може да мисли като хората.
Ейми свъси вежди и се съсредоточи върху тази мисъл, после попита:
— Но как изобщо може един компютър да мисли като човек?
— Именно за това е и този семинар — обясни възпитателката.
— Д-р Енджърсол най-вече се опитва да разбере как мислят хората. В известен смисъл мозъците ни са като компютри, но съществува голяма разлика. Някак си успяваме да съчетаем всички данни в нашите глави и да предложим нови идеи. Компютрите не са способни на това. Немалко хора смятат, че само ако успеем да прозрем как новите идеи се появяват в мозъците ни, може и да конструираме компютър, който да прави същото. Ето какво се разбира под изкуствен интелект.
— Но ние какво ще правим? — запита Ейми. Хилди вдигна рамене.
— Това ще ви обясни д-р Енджърсол. Но мога да ви обещая, че семинарът ще ви се хареса. Всички, които са участвували в него, много го харесват. — Усмихна се със съжаление.
— За беда не мисля, че достатъчно ги разбирам тези неща, за да ви кажа съвсем точно защо, но го харесват.
— Не знам. — Момичето се размърда на кушетката.
— Трябва ли да приема? Ами ако откажа?