Ейми кимна равнодушно. Новата стая бе просторна — тя вече изгаряше от нетърпение да се пренесе. Но не се радваше кой знае колко на новия компютър и промяната на програмата й по физическо й се струваше глупава. Понечи да кажа още нещо, после се отказа. В края на краищата Джош не знаеше нищо повече от нея за семинара, а другите деца в него не бяха проронили нито дума.
И това й се стори странно. Защо всички се държаха сякаш ставаше дума кой знае какво? Та това бе просто още един час, нали така?
Или пък не беше точно така?
Защо се чувствуваше все едно я бяха уговорила да стори нещо, което всъщност не искаше?
Е, всъщност това едва ли бе от значение. Ако се окажеше, че не й харесва, вероятно щяха да й позволят да се откаже. В края на краищата досега никога не бяха я карали да прави нещо, щом като наистина не иска.
Дали пък наистина е така?
Спомни си първите дни в Академията и отношението на Хилди Креймър към нея.
Тя все се държеше много мило с нея, но в края на краищата — щом като се сети за деня, когато бе избягала от стаята и се бе скрила в Павилиона, където се срещна за пръв път с Джош — все извърташе така нещата, че тя да стори това, което възпитателката иска.
А сега Хилди и д-р Енджърсол искаха от нея да участвува в този семинар. Защо?
Джо Айвърсън се усмихна на двете деца, застанали боязливо пред бюрото му, и защипа бележката от Хилди Креймър с металната щипка на папката си.
— Значи д-р Енджърсол си е намерил нови двама мераклии за часа си, а? — попита той. Джош и Ейми се спогледаха тревожно, но кимнаха.
— Ами тогава, да започваме, какво ще кажете?
— Но какво ще правим? — попита момичето.
— Защо да не може просто да си продължим с плуването както досега?
— Обичаме да плуваме!
Айвърсън сбърчи вежди.
— Кой казва, че няма да плувате?
— Хилди — отвърна Ейми.
— Каза, че трябвало да ни съставиш специална програма. Но не виждам защо.
— Знаете ли какво ще ви кажа — отвърна треньорът.
— Защо не отидете да се преоблечете, а после да се срещнем в салона. Съгласни ли сте? Тогава ще ви кажа какво ще правим.
Десет минути по-късно, когато двете деца излязоха от съблекалните и влязоха в празния салон, завариха Джо Айвърсън да ги чака.
— Сега най-вече ще видим в каква форма сте и двамата — каза им той.
— Не знам дали Хилди ви е обяснила, но д-р Енджърсол не само ви преподава в семинара. Той ви и изучава.
Джош се навъси подозрително.
— Как така ни изучава?
Айвърсън се засмя на глас от изражението на малчугана.
— Е, не е като опитни свинчета — отвърна той.
— Но според него след като тъй или иначе всичко в тялото зависи от мозъка, деца като вас не може да не се различават от децата, чийто коефициент на интелигентността е в границите на нормалното. Така че той се опитва да не пропусне някоя ваша подробност, не само умствена, но и физическа. Тази сутрин смятам да ви претегля, да ви премеря, да ви измеря кръвното налягане, пулса и тем подобни, после да ви дам някои упражнения и отново да ви измеря кръвното налягане и пулса.
— Ще ни взимаш ли кръв? — искаше да знае Ейми.
— Мразя, когато лекарят забива иглата в ръката ми.
Учителят се подсмихна.
— Не, изобщо не ми минават такива мисли през главата. Най-вече ще проверим как ще реагират телата ви на малко упражнения, нали така? Макар и двамата да не разбираха какво точно иска да разбере г-н Айвърсън, позволиха му да ги претегли и премери, както и да им проверят пулса и кръвното налягане. После се заеха с упражненията. Правиха лицеви опори, кой колкото може. Ейми се отказа само след петнадесет, но Джош направи двадесет и пет.
После тичаха на място в продължение на десет минути, а след това изпълниха поредица прескоци.
След всяка серия упражнения Айвърсън им мереше пулса и кръвното налягане.
— Добре, само още нещо тук, после отиваме в басейна. — Той посочи дебело въже, с възел на всеки половин метър, провесено от халка, прикрепена за тавана.
— Кой от вас ще се изкатери най-бързо?
Ейми зяпна към тавана, поне на десет метра от земята. Да не би наистина да смяташе, че тя ще се изкатери чак дотам? Само от мисълта взе да й се гади.
— А… ами ако падна?
— Как така ще паднеш, щом се държиш здраво за въжето! — възрази й Айвърсън.
— Ами ако наистина падна? — държеше на своето детето.
— Ами нали дюшеците са точно за това? Ако смяташ, че ще паднеш, не продължавай да се катериш. Просто се върни обратно. Ясно ли е? Ейми погледна към Джош. Изведнъж той си спомни колко се бе уплашила тя през първия ден от пристигането му, когато се наложи да слязат по криволичещите стълби до плажа.