— Имаш ли линийка? — попита учителят.
Джош поклати глава. В горното чекмедже Конърс намери рулетка.
— Добре — рече той и връчи отвертките на момчето, а сам взе свредела, бургиите и рулетката.
— А сега да видим на какво са способни двама майстори-строители. — Когато след минута Джош зави по широкия коридор на втория етаж, Конърс се спря.
— Мислех, че си на третия етаж.
— Хилди ме премести. Имам нужда от по-голяма стая.
Конърс сбърчи вежди, докато следваше момчето по коридора.
— Откъде накъде?
— Заради новия ми компютър. А и ми се струва, че ще имам сума ти нови книги за часа на д-р Енджърсол.
Конърс се начумери още повече. Когато стигнаха до стаята на Джош, той рязко спря.
— Това не беше ли стаята на Адам Олдрич? — попита той.
Джош кимна и още веднъж на лицето му се появи несигурността, която мъжът бе забелязал само преди минути на задната тераса.
— И ти нямаш нищо против? Имам предвид, че на мен не би ми било много приятно да спя тук, нали разбираш какво искам да кажа?
Детето вдигна очи към него, като се опитваше да разбере да не би г-н Конърс да се шегува като Ейми преди.
— П… привиденията не съществуват — рече той, като му се щеше думите му да прозвучат по-убедително.
Конърс вдигна рамене.
— Прав си. Но това не ги прави по-малко страшни, нали така? А и просто ми се струва най-малкото е странно да настаняваш толкова прибързано някого в тази стая. Мислех, че просто ще я оставят празна, поне до края на годината.
— Сигурно Хилди смята, че така все ще се сещаме за Адам — предположи Джош.
— А и между другото, вече изобщо няма нищо общо със стаята, когато той живееше тук. Разместихме мебелите, а и всичките му вещи ги няма.
По гласа на момчето Конърс усети, че то се опитва да убеди колкото него, толкова и себе си. Реши поне засега да не повдига този въпрос, и без това вече изрази съмненията си, а май по всяка вероятност не биваше. И въпреки това самият факт, че Хилди Креймър и Джордж Енджърсол веднага не само поставяха Джош на освободеното от Адам място в семинара за изкуствен интелект, ами и го местеха в стаята на мъртвото момче, му се стори кой знае защо злокобен. Сякаш се опитваха да заместят Адам с Джош… Не сподели мислите си, а се залови за работа и помогна на Джош да свали всичките си книги и другите неща от лавиците над леглото. Когато освободиха лавиците от товара им, Конърс ги подаде на момчето, а той ги подпря на стената до вратата.
— Две стават — каза, щом като опита отвертките, които бе отмъкнал от чекмеджето в навеса за инструменти.
— Я ми помогни.
Моментално Джош се покатери на леглото, взе една от отвертките и се залови за работа. След пет минути свалиха конзолите от скобите, а и трите скоби от стената.
— Сега идва трудната част — каза Конърс.
— Трябва да намерим трупчетата зад гипса, иначе като сложим скобите на стената, винтовете няма да държат. — Взе да почуква по гипса с дръжката на едната от отвертките, докато Джош го наблюдаваше с любопитство.
— Какво правиш? — най-накрая попита момчето.
— Слушам. Никога ли не си определял мястото на трупчетата?
Джош поклати глава.
— Мама никога не прави такива неща, а татко… — Гласът му заглъхна и той се умълча. В крайна сметка си пое дълбоко дъх.
— Татко си е заминал, когато съм бил още бебе. Вече почти не си го спомням.
Стив избягваше да го погледне в очите и чувствуваше по треперенето на гласа му, че сълзите му ще рукнат всеки миг.
— Сигурно ти е дошло доста нанагорно.
За секунда той не каза нищо, но след това кимна.
— Все се надявах да се върне, но изобщо не се появи. Дори не го знам къде живее.
— Бас държа, че му липсваш.
— Не, не му липсвам — отвърна Джош.
— Ако толкова му липсвах, щеше да дойде да ме види. Но вече не го е грижа за мен.
Конърс спря да почуква по стената, обърна се и го погледна право в очите.
— Може да бъркаш — каза той.
— Може пък много да му липсваш. Сигурно си има причини да не идва.
Гневът разкриви лицето на Джош.
— Не, няма такива. Ако го е грижа за мен, щеше да дойде и да ме види или поне да ми се обажда от време на време. Но вече почти две години от него няма вест! А и хич не ми пука! — додаде той.
Момчето бе обзето от такъв силен гняв, че учителят се изненада. Протегна ръка и сграбчи Джош за рамото.
— На мен пък ми се струва, че дори много ти пука.
— Не, хич не ми пука! — Отново думите на Джош прозвучаха, сякаш по-скоро се опитваше да убеди себе си, а не толкова учителя.