Конърс пак се извърна към стената и остави Джош за малко насаме.
— Е, ти си по-добре от мен — рече тихичко, докато почукваше отново по гипсовата мазилка, макар че вече бе открил трупчето и знаеше, че лесно ще определи разстоянието до следващите две.
— Баща ми замина, когато бях на осем години и още му се сърдя. Сякаш един ден изобщо престана да го е грижа за мен. Но аз не престанах да се безпокоя за него.
Известно време момчето не продума, а после попита:
— И какво направи?
Конърс сви рамене, без да се обръща — знаеше, че ако точно сега погледне в очите Джош, той веднага щеше да се затвори в себе си.
— Мъчно ми бе. Опитах се да скрия от майка си колко ме боли, но понякога просто заспивах целия в сълзи. И все се надявах, че ще се върне.
— В… върна ли се? — попита Джош с вече разтреперан глас.
Конърс поклати глава.
— Не. Няколко години ми пращаше картички на рождения ден, но после повече не се обади. Дълго време се опитвах да го мразя. Но после реших, че вероятно е имал лични причини да замине. — Най-сетне той се извърна и клекна така, че очите им с Джош да са на едно ниво.
— И навярно е имал — рече тихичко той.
— Но дори след като стигнах до този извод, не престана да ме боли.
Момчето отново мълча доста време. Когато най-сетне проговори, гласчето му едва се чуваше.
— Татко ми дори не се сбогува с мен. Той просто… си отиде. Как е могъл да го стори?
Стив Конърс прегърна Джош и го притисна.
— Не знам. — Гласът му бе почти толкова тих, колкото и този на Джош.
— Просто не знам как може хората да се отнасят към останалите по такъв начин. Но, изглежда, го правят и когато се случи и с нас, можем само да продължим да живеем и да не се предаваме. А след известно време болката утихва. Не си забравил, но свикваш и продължаваш да живееш.
Ръцете на Джош се вкопчиха по-здраво около врата на учителя и докато той преглъщаше хлиповете си, Стив усети как очите му се навлажняват. Известно време не продума нищо, докато не усети, че Джош пак е на себе си. После, след като го притисна набързо, пусна момчето и се изправи.
— Знаеш ли какво — предложи той.
— Какво ще кажеш да свършим с тези лавици, а после да излезем да си купим хамбургери, пък може и на кино да идем. Само ти и аз. Съгласен ли си?
Джош вдигна зажаднелите си очи към него.
— Наистина ли? — промълви той.
— Само ние?
— Разбира се. Защо пък не?
— И… имам сума ти неща за домашно — притеснено рече момчето.
— Няма да те обесят, ако не ги напишеш всичките за утре — каза му Конърс.
— Освен това четивото, което дадох за домашно, ще ти отнеме два часа, но щом като не си присъствал в часа тази сутрин, не си чул и за домашното, нали?
Джош кимна.
— А и без друго ще вечеряш. И така, що да не използуваме времето, което щеше да ти отнеме домашното ми, за да отидем на кино. Гарантирам, че ще бъде много по-забавно, а пък докато си хапваме, ще ти кажа за какво става дума в четивото — намигна заговорнически.
— Между нас да си остане, става дума за поезия, при това не е кой знае колко интересна.
Джош се ухили.
— Това ли ще кажеш на останалите утре сутринта?
— Разбира се, че не. Ще им говоря за символизма в него и за скритите значения, които всички мислят, че авторът е скътал между редовете.
— Да не искаш да кажеш, че според теб няма скрито значение? — позволи си да попита момчето. Конърс се подсмихна.
— Браво. Прав си, точно така мисля. Според мен авторите искат да кажат точно това, което са рекли, а сума ти хора, които не могат да пишат, обичат да се преструват, че в написаното се крият повече неща, отколкото има всъщност. И това е днешният урок. Разбра ли?
— Разбрах.
— Тогава хайде да разберем как действува този свредел и да свършваме. И ако лавиците не са прави, няма да ми се сърдиш. Преподавам английски, а не математика.
Когато след половин час свършиха, лавиците не само бяха на стената, ами и бяха идеално прави. Двамата ги бяха поставили сами.
Когато същата вечер Джош се върна в Академията, лампите бяха угасени и само крушката на терасата слабо мъждукаше, а домът се извисяваше зловещо на лунната светлина. Докато паркираше хондата си пред зданието, Стив Конърс хвърли едно око на момчето, седнало до него.
— Да дойда ли с теб?
Той поклати глава.
— Няма нужда. Казахме на Хилди кога ще се приберем, а сме закъснели само десет минути.
— Ако те чака, кажи й, че вината е моя. Получил съм наркотичен пристъп и съм припаднал на тротоара, докато съм се молил за доза. Джош се изкиска.
— Няма да й го казвам!