— Защо пък не? Дай й материал за размисъл.
— Та никога вече да не ме пусне да изляза с теб — каза той.
После, щом като се чу какво изтърсва, му се прииска изобщо да не бе си отварял устата. В края на краищата г-н Конърс не си бе направил устата да ходят пак на кино. Нито пък да правят каквото и да е било. Ами ако изобщо не го поканеше повече?
— Н… наистина прекарах чудесно, г-н Конърс. И не искам да си помислите, че си правя устата да ме изведете пак.
— Че защо пък да не те изведа пак? Изобщо не е гот да ходиш сам на кино.
— Нямаш ли си приятелка? — запита Джош. Изведнъж му мина през ума, че от началото до края на вечерята бяха говорили само за него. И беше приятно. Изглежда, учителят разбираше всичко, което кажеше.
Сега пък Конърс му се усмихна.
— Даже и да имах приятелка — което за момента не е така — това не означава, че няма да те взимам с нас.
— Ами ако приятелката ти не ме хареса? — попита почти на шега момчето.
Както винаги г-н Конърс, изглежда, разбра, че той питаше сериозно, макар че се опитваше да не си личи.
— Тогава няма да ми е кой знае каква, приятелка. Така че, не се притеснявай, Джош. Но точно сега по-добре ще е да се прибираш, преди да е станало много късно. И недей да учиш цяла нощ. Обещаваш ли?
Той се усмихна на учителя.
— Обещавам — каза, но кръстоса пръсти зад гърба си, като си знаеше, че го чака цялото домашно по математика.
Отвори вратата и взе да се плъзга по седалката, но преди да слезе от колата, Конърс пак се обади.
— Ей, Джош? Щом ще сме приятели, мисля, че е по-добре да ме наричаш Стив. Поне когато не сме в час. Това «г-н Конърс» ме кара да се чувствувам стар. Съгласен ли си? — Джош се усмихна по-широко.
— Съгласен съм! — Затръшна вратата на колата и забърза по стълбите към потъналата в сенки тераса. На входната врата се спря и се обърна.
Г-н Конърс — Стив — още бе там и го чакаше да влезе в къщата. Искаше да е сигурен, че се е прибрал жив и здрав. Както би сторил баща му. Гърлото му се сви и усети очите му да се навлажняват. Обърса ги с ръкава на якето си, махна още веднъж на Стив, после отвори входната врата и бързо я затвори след себе си.
Миг по-късно чу двигателя на хондата да бучи и гумите да боксуват в чакъла на алеята, докато обръщаше. Чак когато шумът на двигателя заглъхна, Джош най-сетне прекоси слабо осветеното фоайе и се заизкачва по стълбите.
Стигна до втория етаж и се спря да си свали обувките, тъй като не искаше някой да отвори вратата и да го попита как е минало киното. Цяла вечер, колкото и да се опитваше да следи филма, мислите, които му минаваха през ума, не бяха за филма, а за мъжа, който седеше до него, мъжът, който, изглежда, разбираше какво мисли и как се чувствува, и го приемаше такъв, какъвто е. Както би трябвало да го приема баща му.
Пристъпи по коридора и реши, че може би в крайна сметка няма да приготви домашното си но математика.
Навярно щеше просто да си легне и да лежи на лунната светлина, вкопчил се докогато може в обзелото го приятно чувство.
Стигна до стаята си, натисна дръжката колкото се може по-безшумно и отвори вратата.
И тогава замръзна на мястото си.
Зад бюрото в мрака на стаята, изгърбил се над клавиатурата на компютъра, без да откъсва очи от екрана, седеше Адам Олдрич.
Не.
Това бе невъзможно!
Джош се пресегна и щракна ключа на лампата, като очакваше привидението да изчезне на светлината на лампата, висяща по средата на тавана.
Вместо това, щом ярката светлина заля стаята, фигурата зад компютъра се обърна с лице към него.
Лицето на Адам бе цялото в кръв и тя се стичаше на бляскави, алени струйки по врата му.
Ризата му бе подгизнала от кръв, а един от ръкавите липсваше от рамото му.
Очите на Джош се разшириха от ужас, щом се взря във фигурата. После тя се надигна и вдигна едничката си ръка, като го сочеше с пръст.
— Какво търсиш в стаята ми? — кресна гласът на Адам.
Тогава момчето зяпна и писък се изтръгна от гърлото му, а той се запрепъва обратно към коридора.
По целия коридор се разнесе смях и всички врати зейнаха. От дъното на стаята прокънтя нечий смях и тогава зловещата фигура на Адам се появи на вратата. Само дето вече не бе Адам.
Това бе Джеф и очите му светеха от удоволствие, докато се наслаждаваше на уплахата, изписана на лицето на Джош:
— Въъ… ърнаах се! — пропя той.
— Върнах се и те пипнах!
За миг гняв обзе Джош, но после отзвуча, толкова бързо, колкото се бе и появил, и той се присъедини към общия смях.
Обаче по-късно същата вечер, когато си легна и се сети за шегата, която му бяха изиграли, взе да се чуди.