Как можеше Джеф да постъпи така толкова скоро след погребението на Адам.
Чак пък толкова ли не му липсваше Адам?
И тогава се сети какво му бе казал Джеф още вчера следобед.
«Може и да си прав… той може изобщо да не е умрял… навярно ще се върне някоя вечер и ще ти разправи какво се е случило.»
Когато най-сетне слънцето изгря на следващото утро, Джош изобщо не бе мигнал.
15
Какво има? — попита Джош Ейми Карлсън. Понеделник сутрин бе и двамата бяха на път за семинара по изкуствен разум. Във въздуха се носеше свежият полъх на есента, предвещаващ края на лятото. Само преди миг тя му разправяше колко обича, когато листата на дърветата почват да менят цвета си и времето да става прохладно, но сега стъпваше тежко, с наведена глава, забила поглед в тротоара пред себе си.
— Май нищо — рече малко по-късно, щом най-сетне въпросът му наруши унеса й.
— Просто семинарът не ми харесва чак толкова.
— Ами, готин е — отвърна Джош.
Миналата седмица прекараха по-голямата част от времето си в лабораторията, работиха с плъхове и мишки, докато д-р Енджърсол ги запознаваше с най-елементарните познания за действието на интелекта. Повече от времето посветиха на опити с плъхове, строиха лабиринти и мамеха мъничките животинки с награди от храна да намират пътя си. За Джош опитите бяха вълнуващи и той бързо научи, че някои плъхове са по-възприемчиви от останалите.
Едни усвояваха първоначалния маршрут сравнително бързо, но когато променяха лабиринта, те продължаваха да следват единствено познатия им път, стигаха до задънен край, замираха и душеха отчаяно новата преграда и в безуспешен опит да си пробият път драскаха по нея.
Други обаче не си губеха времето с непознатите прегради, ами продължаваха да шарят из лабиринта по нови маршрути, като разчитаха на обонянието си да ги отведе по-близо до храната.
Ала повечето от тях в крайна сметка замираха и не искаха да се отдалечават от храната и да изследват други възможности.
Един-два — най-умните — бързо хващаха цаката на лабиринта и изобщо не си губеха времето, когато попаднеха на току-що преградени пътеки, сменяха мигновено посоката и се отправяха по нови пътища, изобщо не се отказваха и най-сетне достигаха до храната.
— В това е разликата между интелект и условен рефлекс — обясни им д-р Енджърсол.
— По принцип и най-глупавите плъхове просто реагират на мириса на храна, като отиват направо към нея по единствената им позната пътека. Други не искат да се отделят от миризмата, макар и това да означава, че няма да стигнат до източника й. Но някои от тях, изглежда, са преценили, че има откъде да се мине, и ако успеят да намерят пътя, ще бъдат възнаградени.
На другия ден прикрепиха електроди на главите на три от плъховете и проследиха мозъчната им дейност, докато те се щураха из лабиринта и се ориентираха в променените криволичещи пътечки.
Докато момчетата не откъсваха очи от екраните на компютрите си и разговаряха възбудено, щом като забележеха изменения в графиките на мозъчната дейност на плъховете, Ейми все повече се умълчаваше.
— Какво има? — бе попитал Джош.
— Как само се отнасяте с плъховете! Пъхате електроди в главите им и ги карате да тичат из лабиринта.
— Ами какво да нравим? Ако не правим опити, не можем нищо да научим. Освен това плъховете дори не разбират какво става с тях. Нищо не усещат.
— Ти откъде знаеш? — предизвика го тя.
— Ами ако ги боли?
— Да, ама не ги боли — възрази Джош.
— Д-р Енджърсол казва…
Киселото й изражение стана гневно.
— Не ме интересува какво казва д-р Енджърсол. Всички в този семинар се държите, сякаш е гений.
— Ами, такъв си е! — разпали се той.
— И ако изобщо имаш мозък в главата… Но Ейми пак не го остави да се доизкаже.
— Имам точно толкова мозък, колкото и всички останали в този час — сопна се тя.
— И не ща да вярвам в някакви измишльотини само защото той ги е казал. Между другото, щом знае толкова много, защо все разправя, че всичко, което правим, е експериментално?
Джош реши, че няма смисъл да спори с нея. Изобщо повече не отвори дума за това. Но сега, докато се изкачваха по стъпалата към сградата, където се помещаваше лабораторията за изкуствен интелект, той я погледна подигравателно.
— И какво смяташ да правиш? Не можеш ей така да се откажеш.
— Защо пък не? — попита тя.
— Освен това д-р Енджърсол иска да участвувам в някакъв си експеримент следобед, но не иска да ми каже за какво става дума.
Той се закова на място.
— Що за експеримент?