— Нали вече ти казах, че не иска да ми каже? Само спомена, че имало нещо общо с процеса на мислене у хората. Но откъде да знам дали да участвувам, щом не ще да ми каже за какво става дума?
— Навярно това е част от експеримента — разсъждаваше на глас Джош.
— Сигурно, ако знаеш предварително за какво се отнася, това малко или много влияе на резултата. Нали знаеш, имаш повече време за мислене и така нататък.
— Е, няма значение — отвърна Ейми и отвори вратата.
— Щом не иска да ми каже за какво става дума, не виждам защо изобщо да участвувам.
Тихо запристъпваха по коридора към лабораторията, където останалата част от класа се бе скупчила около клетката. Джордж Енджърсол вдигна очи, за миг се вгледа в тях, а после погледна многозначително часовника на стената.
— Моите поздравления — бе коментарът му.
— Пристигате тъкмо навреме, дори сте подранили с цели три секунди. Но след като и без това сте тук, защо не се приближите и да започваме, Ейми, стресната от язвителния тон на директора, усети очите й да се пълнят със сълзи, но успя да се овладее. Джош пък от своя страна изобщо не забеляза укора в думите на д-р Енджърсол, защото вече се бе присъединил към групичката около лабораторната маса и любопитно се взираше в животинчето в клетката.
Беше котка, с обръсната и настръхнала от миниатюрни електроди глава. Сплетените в едно проводници от електродите през решетката на клетката водеха до компютъра.
Самата клетка се състоеше от три части, а в най-голямата се намираше котката. Другите две части бяха разположени една до друга в единия край на клетката, отделени от котката с две еднакви вратички, всяка от които се отваряше с голям цветен бутон.
— На котката вече е създаден условен рефлекс — обясни Енджърсол.
— Слаб електрически ток се предава по пода на клетката. Когато котката усети тока, може да го спре, като натисне един от двата бутона на по-малките прегради, същевременно получава и малко храна.
Ейми се сети за Таби, който дори в момента се бе свил на възглавницата на леглото й, и потрепера, щом зърна нелепия вид на котката с гола глава, от която излизаха кълбо жици. Голяма, конусовидна, пластмасова яка около врата й пречеше да свали с лапа жиците.
— Не изглежда много щастлива — каза тя едва чуто.
Д-р Енджърсол сви рамене.
— И на мен така ми се струва. Но пък изобщо не изпитва болка, нито пък електрическият ток е толкова силен, че да я боли. Просто предизвиква условния й рефлекс.
— Ами къде е храната? — попита Джеф Олдрич, без да откъсва очи от празните места, където обикновено се намираха наградите за правилен отговор.
Енджърсол се усмихна одобрително.
— В това се състои смисълът на днешния експеримент — каза той на класа.
— Ние ще предложим на котката две отрицателни възможности. Днес вместо да й предлага храна и да прекъсва електрическия ток, един от бутоните ще задействува ръмжене на куче, а другият ще изпуска малко миризма на пор. И едното, и другото — додаде той — не са от най-приятните за една котка. По такъв начин тя ще трябва да направи избор. Ако иска да спре електрическия ток, трябва да избира измежду ръмженето на кучето или вонята на пора.
Лицето на Ейми Карлсън се изопна.
— Не бива да правим това — заяви тя. — Жестоко е.
Енджърсол й се усмихна успокояващо.
— Котката няма да я боли, Ейми. А и след като всичко е свързано с компютъра, ще научим сума ти неща за физическите процеси в мозъка й, докато се опитва да вземе решение. Това е Хобсъновият експеримент за избора, при който всяко действие завършва с отрицателно преживяване. Да започваме ли? — И без да дочака отговора на децата, бутна ключа, с който се задействуваше електрическият ток.
Тялото на котката се изопна и тя моментално протегна лапа и перна бутона на лявата клетка. От малък високоговорител в самата клетка се разнесе ръмженето на куче. Котката отскочи назад и отново електрическият ток я загъделичка. Посегна отново и опита другия бутон. Сега пък около клетката се разнесе смрадта на пор и децата си запушиха нослетата, а котката — само на сантиметри от маркучето, изпускащо вонливия газ — отново отскочи назад.
Възмутена от видяното, Ейми грабна чантата с книгите си от масата, където я бе поставила само преди няколко минути, и закрачи към вратата.
— Тръгвам си. Повече кракът ми няма да стъпи тук!
Изненадан от думите й, Джош обърна гръб на клетката.
— Хайде де, Ейми, да не би да я тормозим!
— И още как — държеше на своето момичето.
— Измъчвате я и ще ви издам! — Останалите момчета от класа задюдюкаха. Ейми пламна цялата и се вбеси както от това, което се вършеше със злочестото животинче в клетката, така и от реакцията на съучениците си.