— Как си Джанет, ама честно?
Сякаш всеки, съгласно някакво неведомо, неразбираемо за Джанет право, очакваше от нея да сподели личната си скръб, да признае само на него, че е на път да се побърка, да се самоубие или пък не може да преживее загубата на Адам.
А всичко това в един или друг момент бе самата истина но според нея това не бе тяхна работа, ами нейна и на Чет. На всяко, неизменно повтарящо се, прошепнато запитване отвръщаше едно и също:
— Честно, добре съм. Най-доброто решение е да се върна на работа и да започна наново да живея.
Тези думи, разбира се, бяха толкова кухи, колкото се чувстваше и самата тя, но май задоволяваха питащите и те се усмихваха с облекчение и я уверяваха, че точно така е трябвало да постъпи.
А сега, един час преди обяд, тя огледа отрупаното си бюро и се чудеше какво да стори, за да отхвърли по-бързо по-голяма част от насъбраните книжа.
Погледът й се спря на купа от десетина дисертации, насъбрали се през лятото, които сега чакаха да бъдат ксерографирани и разпратени на рецензентите.
Точно за такава идиотска работа я биваше в момента. А монотонният, ритмичен шум и движенията на ксерокса винаги й действуваха успокоително и в трескавите следобеди, когато студенти и професори сякаш се изсипваха при нея от всички посоки, нерядко прибягваше до него да успокои нервите си.
Взе купчината дисертации и се оттегли в малката стаичка на кабинета си, където ксероксът весело примигваше с контролните си светлини и я чакаше.
Измъкна първата дисертация от папката и я пусна в подаващия улей, набра клавишите, които нареждаха на машината да направи и сортира пет копия, и натисна копчето за старт.
Машината оживя и взе да издърпва долните страници от купа, като ги подаваше към огледалото и преди да ги изплюе обратно, този път отгоре, ги копираше в пет екземпляра.
От Джанет се искаше само да стои там, в случай че машината вземе да смачка някой от оригиналите или пък се задави с някой лист копирна хартия, което бе почти изключено.
Първата дисертация се извъртя в пет екземпляра от по 30 страници всеки и когато свърши, Джанет събра и подреди купчините копия и ги остави до машината за подвързване, работата, която бе толкова лесна, че й доставяше истинско удоволствие. И щеше да си я запази за следобеда.
Продължи с купчината, като правеше по пет копия от всяка дисертация, и в края на краищата стигна до предпоследната. Тъкмо я постави върху копирната машина и вече щеше да я пъхне в улея, когато заглавието й привлече погледа и дъхът й секна:
С треперещи ръце прелисти заглавната страница и прегледа резюмето на дисертацията.
Очите й пробягаха по редовете и научи, че студентът, автор на тази дисертация, цяла година е посветил на психологическа оценка на талантливите деца, които бяха посегнали на живота си. Целта на тази дисертация бе да се състави психологически профил, който да послужи като ранно предупреждение за определяне на предразположените към самоубийство деца, преди да е станало твърде късно. С разтреперани ръце Джанет прелисти набързо дисертацията. Спря се на заглавието на една глава по средата:
Щом се зачете, усети кръвта и да се смръзва. Наистина ли бе възможно през последните пет години шест от възпитаниците на Академията да се бяха самоубили? Само дето не бяха шест.
Вече бяха седем, защото проучването за дисертацията очевидно е приключило, когато само преди малко повече от седмица Адам бе умрял.
Джанет стоеше и не смееше да мръдне до копирната машина, а в стомаха си усети странна празнота.
Налагаше се да прочете дисертацията, трябваше да разбере какво бе открил този абсолвент, трябваше да знае дали ако бе зърнала дисертацията само преди две седмици, можеше да спаси сина си.
И въпреки това сега не можа да я прочете, дори не можа да види отделните глави.
Изчака ръцете и да се успокоят. Когато си възвърна що-годе спокойствието, се залови да копира дисертацията.
Но вместо да изкара пет копия, този път направи шест.
По едно за всеки от оценителите в студентската комисия.
И едно за нея. Макар и да нарушаваше реда в колежа, щеше да я мушне в чантата си и следобед да я отнесе у дома.
Още тази вечер щеше да я прочете и да се опита да разбере как така Академията е загубила толкова много свои възпитаници за толкова кратко време.
Ейми Карлсън седеше сама на една ъглова маса в столовата на Академията с лице към стената и се опитваше да преглътне обеда си. Не обърна внимание на Джош Маккалъм, когато той се опита да я придума да седнат на обичайната им маса, като дори не му отвърна, докато минаваше покрай него с подноса си в ръце.