— Но тя плачеше — възрази момчето.
— Да, така е — призна директорът и гласът му дори не трепна, сякаш коментираше някоя от графиките на екрана.
— Съвършено предсказуема реакция. Щях да се изненадам, ако не беше се разплакала. Ако погледнете тук, ще видите точно кога започва плачът й.
Джош се поколеба, разкъсван между импулса да хукне след приятелката си и да й каже, че всичко ще е наред, че никой няма да й вика страхливка, и също така силното си желание да се присъедини към останалите от класа около монитора и да види точно какво е изпитала Ейми. Едва когато Хилди Креймър пое към съблекалнята, той взе решение. Момичето харесваше Хилди и възпитателката знаеше по-добре от него какво да му каже. Мислейки за Ейми, той се мушна до Джеф и се загледа с интерес в екрана, докато д-р Енджърсол обясняваше значението на графиките.
— Тук се вижда съвсем ясно — говореше им директорът на Академията.
— Тук дишането й става неравномерно, а тези върхове представляват преглъщанията й. А ето и пулсът й, учестен и леко неравномерен, когато за пръв път разбра за избора, който трябва да направи. — Пръстите му заиграха по клавиатурата и на екрана се появи ново изображение.
— Обърнете внимание на това. Това са мозъчните й вълни и макар и да не се различават много от тези на котката тази сутрин, според мен, ако ги подложим на анализ, ще открием доста различия. Котката, видите ли, реагираше много по-инстинктивно и според условния си рефлекс, докато Ейми се опитва да вземе разумно решение.
Анализът на Енджърсол на случилото се в мозъка на момичето продължаваше и графиките на монитора все се меняха. Скоро и Джош бе завладян като останалите си съученици в компютризираното изображение на неизброимите процеси, протекли в Еймините тяло и мозък през последните кратки минути на експеримента.
— До края на седмицата ще продължим да работим с тези данни и в петък би трябвало вече да сме доста наясно кои дялове на мозъка на Ейми участвуваха по време на експеримента и какви процеси протекоха в тях.
— Ами какво ще стане с Ейми? — попита Джош, когато най — сетне Енджърсол свърши.
— Как ли се чувствува тя в момента?
Директорът го погледна и в очите му момчето долови пустота, от която го побиха тръпки.
— Сигурен съм, че нищо й няма — рече той.
— В края на краищата не сме я обидили, нали?
Щом другите напуснаха пределите на басейна, като все още коментираха възбудено помежду си резултатите от експеримента, Джош не се помръдна, загледан в изображението на екрана на компютъра.
То представляваше само поредица от пресичащи се една друга зигзагообразни линии, регистриращи станалото в мозъка на Ейми.
Но нямаше и следа от случилото се със самата Ейми, помисли си той. Никой ли друг не бе видял израза на личицето й? Не бяха ли забелязали колко я е страх не само от въжето и трамплина, но и да не излезе страхливка пред приятелите си?
Никого ли не го бе грижа?
Хвърли последен поглед на съоръжението, което така бе уплашило приятелката му, извърна се и го побиха ледени тръпки, щом се сети как се е чувствувала Ейми, седнала сама на стола срещу зяпналите я хора и камери.
Също като котката, помисли си той. Сигурно се е чувствувала като котката в клетката.
Изведнъж му се прииска да е далеч от басейна, забърза по циментовата настилка и почти на бегом прекоси мъжките душове и съблекалнята. Когато изскочи от входа на басейна на следобедното слънце, се огледа, като едва ли не се надяваше Ейми да го чака.
Озова се сред обичайната мирна обстановка на студентското градче, неколцина души се скитаха из ливадите или седяха под дърветата и разговаряха или учеха.
От Ейми нямаше и следа.
Точно в пет часа Чет Олдрич паркира в гаража и се изненада, че заварва колата на Джанет. Обикновено не си тръгваше от колежа преди пет и половина и докато се прибереше у дома, той вече бе приключил с неизменната си двадесетминутна аеробика, чрез която се опитваше, засега доста резултатно, да предотврати прокрадващите се белези на възрастта. Бе се заловил с тези упражнения преди година, доволен бе от резултата и тренировката дори му позволяваше да се убеди, че 400-те калории на едничката чаша вино, която си позволяваше всяка вечер, бяха изразходвани, преди още да ги е консумирал.
Днес бе първият работен ден и за двамата след погребението на Адам и той бе жадувал да се завърне към следобедния си ритуал. Но когато видя паркираната кола на Джанет в гаража, веднага разбра, че тая няма да я бъде. Паркира колата си до нейната и влезе през задната врата, която водеше направо в кухнята.