— О, едва ли… — Изведнъж млъкна, отправяйки поглед към прозореца.
— Говорим за вълка… — каза тя и отново пристъпи към вратата. Миг или два по-късно входната врата на Академията се отвори.
— Джеф? — каза Хилди.
— Ела за минутка, ако обичаш? — Брад Хиншоу, който придружаваше Джеф, понечи да последва приятеля си в кабинета, но възпитателката го спря.
— Би ли почакал отвън, Брад, едва ли ще се бавим много. — Затвори вратата, после погледна Джеф в очите, а той се взираше объркано в баща си.
— Да не си ми сърдит, тате?
— Да, сърдит съм ти — отвърна Чет.
— И подозирам, че знаеш защо!
Джеф, сепнат от думите на баща си, отстъпи крачка назад, после се обърна към майка си.
— За какво ми се сърди? Какво съм направил?
Джанет се взря в сина си, като търсеше по лицето му следи от вина. Но не откри такива. Разтревожените му кафявите очи не се откъсваха от нейните и той се примъкна към нея, сякаш търсеше закрила от баща си. Това простичко движение й стигаше да разбере всичко, защото ако точно той й бе погодил този номер, нямаше да търси от нея закрила. Навярно щеше да я потърси от Хилди Креймър, но не и от обекта на шегата си. Напрежението напусна тялото й и Джанет се пресегна и го притегли към себе си.
— Нищо не си сторил — рече тя.
— Това дойдохме да разберем, но вече съм сигурна.
Джеф се откопчи от майка си.
— Какво? Какво си мислехте, че съм направил?
Той слушаше безмълвно, докато баща му разказваше какво се бе случило.
— Сигурен ли си, че не си замесен? — завърши той.
— Не съм аз — поклати глава Джеф.
— Защо ще правя подобно нещо? Освен това бях при басейна. Заети бяхме с много готин експеримент. Става дума…
Но преди да успее да се доизкаже, Хилди Креймър се намеси:
— Джеф, не мисля, че тъкмо сега е моментът да занимаваш родителите си с експеримента. Така че, защо не ни оставиш, мен и родителите ти, да се опитаме да разберем какво се е случило?
Той се поколеба, после се отправи към вратата. С ръка на дръжката, отново обърна очи към баща си.
— Вече не ми се сърдиш, нали, тате?
Чет въздъхна дълбоко. И той не бе забелязал следи от вина у момчето. Както Джанет, така и той бе сигурен, че ако Джеф е виновен за номера, ще си личи, колкото и да се стараеше да го прикрие. Въпреки интелигентността си синът им бе непоправим лъжец.
— Не ти се сърдя, сине — рече му той.
— Просто доста се разтревожихме и това е всичко.
Джеф излезе от кабинета на Хилди Креймър и с Брад Хиншоу поеха по стълбите. Преди да стигнат до площадката на втория етаж, Джош Маккалъм отвори входната врата и затрополи по стълбите след тях.
— Момчета, да знаете къде е Ейми? — попита той. Двамата се спогледаха, после вдигнаха рамене.
— Не сме я виждали, откакто избяга от басейна — отвърна Брад и се засмя, като се сети как Ейми избухна в сълзи и хукна.
— Толкова се уплаши, че май подмокри гащичките!
Джош изгледа кръвнишки по-голямото момче.
— Уплашила се! И какво от това? Теб никога ли не те е било страх?
Брад се отдръпна и вдигна ръце в престорен ужас.
— Олеле! Какво ти става? Нали на теб нищо ти няма?
— Ами, не мога да я открия — каза му Джош.
— Обиколих всички места, където обикновено се крие, но я няма никъде.
— И какво от това? — попита Джеф.
— Навярно я е страх да се върне, защото знае, че всички ще й се смеят. Ако не всички, поне Брад — додаде той, пляскайки приятеля си по ръката.
— Нали?
— Ахъ, сигурно — съгласи се той.
— Освен ако Джош не ме заплаши да ми тегли един бой. — Със светкащи очи огледа Джош, който бе поне десет сантиметра по-нисък и десет килограма по-лек.
— Какво ще кажеш за това, Маккалъм… ще ме биеш ли, ако дразня любимата ти?
Момчето усети, че пламва.
— Тя не ми е любима — рече той разгорещено.
— А и не виждам какво толкова смешно има в случилото се с нея? Сега пък Джеф се ухили.
— Искаш ли да ти кажа нещо наистина смешно? Чуй само какъв номер е свил някой на мама! — И докато Джош и Брад слушаха, той разказа какво се бе случило. Когато свърши, Джош го изгледа с широко отворени очи.
— Ама това е наистина странно — прошепна.
— Кой ще стори подобно нещо?
Джеф хвърли поглед на Брад.
— Адам. Никой друг не може да го стори!
Брад Хиншоу зяпна приятеля си.
— Хайде пък ти. Адам е мъртъв!
— Ухилената физиономия на Джеф помръкна и на нейно място се появи почти жестока усмивка.
— Не е! Тук умират само глупаците. Адам не беше глупак, никога не е искал да умира. Просто искаше да се отърве от цялата тази глупост!