— Но къде е? — запита Джош объркан.
Джеф отново се ухили.
— Кой казва, че е отишъл някъде? Още е тук. Просто не можеш да го видиш.
— Исусе — изпъшка Брад Хиншоу.
— Ако питаш мен, и ти си толкова шашав, колкото и брат ти. — И като му обърна гръб, се отправи по коридора към стаята си. Когато се скри, Джеф Олдрич се обърна към Джош.
— Бас държа, че и Ейми е там — изрече той, като не сваляше очи от по-малкото момче.
— Хайде на бас, че е отишла при Адам.
Джош се взря в Джеф за миг, като се опитваше да разбере дали говори сериозно, после хукна по коридора към стаята на Ейми. Почука по затворената врата и я повика по име.
— Ейми? — викаше.
— Ейми, аз съм! Джош. Може ли да вляза?
Не последва отговор, но му се стори, че чу нещо да се движи в стаята. Накрая натисна дръжката. Беше отворено и той открехна вратата.
С мяучене Таби се стрелна през пролуката. Момчето отскочи назад уплашено. И въпреки това миг по-късно разтвори по-широко вратата и надникна в стаята.
Компютърът на Ейми светеше. На него бе изписано следното съобщение:
ОТИВАМ СИ. ПРОСТО ПОВЕЧЕ НЕ ИЗДЪРЖАМ. НЕ МОЖЕ ДА НЯМА НЕЩО ПО-ДОБРО.
Джош ахна, дъхът му секна, сърцето му запрепуска бясно, щом разбра колко приличаха тези думи на прощалното послание на Адам Олдрич.
18
Стив Конърс паркира пред Академията. На терасата го чакаше Джош. Беше разтревожен. Преди десет минути, когато му се обади, Конърс тъкмо се канеше да вечеря редовните полуфабрикати, с които бе претъпкан фризерът му. Уплашеният глас на момчето го накара да зареже пластмасовия поднос, без да хапне залък.
— По-спокойно, Джош — рече му той и прекъсна несвързаното бърборене, идващо от другия край на линията.
— Просто ми кажи какво се е случило или поне какво смяташ, че се е случило.
— Става дума за Ейми! Тя изчезна. На компютъра й има съобщение, точно като това, дето остави Адам.
— Каза ли на Хилди Креймър?
— Аха. Но тя рече да не се тревожа, щото щяла да се погрижи за всичко. Само че Ейми ми е приятелка и днес следобед наистина беше много уплашена!
Страхът в гласа на момчето накара Конърс да се върне в училището. И сега, щом се изкачи на просторната тераса, като взимаше по две стъпала наведнъж, Джош му подаде лист хартия.
Той прочете съобщението, което момчето бе снело от екрана на компютъра в стаята на Ейми. Не би го нарекъл послание на самоубиец и все пак…
— Добре — рече той, опитвайки се да владее гласа си.
— Защо не ми разкажеш какво точно се случи?
Джош тъкмо започна да му разправя за следобедните събития и Хилди Креймър се появи на входната врата и прекъсна разказа му.
— Стив? Какво правиш тук по това време?
— После, зърнала Джош, тя се усмихна с разбиране.
— Ясно. Май става дума за Ейми Карлсън. Конърс кимна.
— Джош се безпокоеше и ми се обади. Реших, че няма да е зле, ако дойда и видя какво става.
— Ами тогава заповядай вътре. Нека влезе и Джош. — Тя ги поведе към кабинета си и затвори вратата.
— Струва ми се, че Джош прекалява с тревогата си. Днес Ейми имаше малък проблем и, изглежда, е решила да остане сама известно време. Ученикът смаяно погледна възпитателката. Малък проблем ли? Та тя бе присъствувала! С очите си бе видяла случилото се с Ейми!
— Не беше точно така, Стив — възрази той.
— Доктор Енджърсол я накара да участвува в един експеримент и тя наистина се уплаши и се разплака и тъй нататък…
Конърс въпросително погледна Хилди Креймър, която кимна в знак на съгласие.
— Вярно, че се уплаши и наистина си поплака малко. Последвах я, като си тръгна от басейна, и я намерих в стаята й. Беше доста разстроена, но аз я успокоих.
— Тогава къде е сега? — многозначително попита Конърс.
Хилди забеляза листа в ръката му.
— Де да знаех! Всъщност току-що организирах търсенето й. Предполагам, че това е копие от съобщението, което е оставила на компютъра си.
Той кимна кратко, почти неучтиво.
— Е, такава си е Ейми — въздъхна жената.
— Винаги склонна да драматизира нещата, както със сигурност си забелязал.
— Доста трябва да ги е драматизирала, за да остави това съобщение! Струва ми се, че е избягала от училището, а може би дори… — Гласът му заглъхна, но очите му многозначително стрелнаха Джош, който внимателно слушаше всяка дума.
Хилди моментално разбра.
— Не мисля, че Ейми би направила нещо… — поколеба се, грижливо подбирайки думите си — … нещо непоправимо. Тя никога не е имала такива проблеми и според мен, ако смяташе да стори нещо подобно, щеше да го направи още през първите дни на престоя си тук, когато бе много по-нещастна, отколкото е днес. Имам чувството, че се разхожда някъде, самосъжалява се и тайничко се надява да ни изкара акъла.