— Ами ако не е така? — рязко попита Конърс.
— Какво правим, за да я открием?
— Почти всичко позволено — озъби се Хилди, като изобщо не се опитваше да прикрие раздразнението си от намека, че вероятно не си върши работата, както трябва.
— Алармирала съм охраната на студентското градче и трима от свободните от наряд служители са заети с търсенето й. Не виждам какво повече можем да предприемем засега.
— Ами полицията в градчето? Уведомена ли е?
Устните на жената се изкривиха в тънка усмивка.
— Ако смятах, че ще е от полза, вярвай ми, щях да се обадя и там. Но няма смисъл да ги безпокоим днес. Ейми не е изчезнала чак толкова отдавна, ако въобще е изчезнала, а не се спотайва някъде. Но ако не се появи до довечера, първата ми работа сутринта ще бъде да се обадя в полицията.
— Ама нея наистина я няма! — намеси се Джош.
— И след всичко, което й стори доктор Енджърсол…
Хилди измъкна най-строгия поглед от арсенала си и го заби в момчето.
— Джош, престани! Доктор Енджърсол изобщо не я обиди, както много добре знаеш. Да, разстроена е, но тя сама се съгласи да участвува в експеримента.
— Но изобщо не знаеше за какво става дума! — извика момчето.
— Ако някой й беше казал, нямаше да участвува!
— Джош, моля те. Успокой се. Нищо не се е случило с Ейми…
— Ама не сте сигурна — изхлипа той. Бе на път да се разплаче, но Стив Конърс се пресегна и го хвана за лакътя.
— Дръж се, Джош. Почакай да разбера за какъв експеримент става дума.
Погледът му принуди Хилди накратко да разкаже за избора на Хобсън и за връзката му с изчезването на Ейми.
— Не й се понрави — заключи тя, — въпреки че според мен точно в това е и смисълът на експеримента. Разбира се, не винаги съм наясно какво цели доктор Енджърсол, но…
— И ти се съгласи той да постъпи така с нея? — невярващ възкликна Конърс.
— Позволи му да си играе с акрофобията й, да я унижава пред приятелите й? Боже Господи, Хилди… та тя е само на десет години! Хилди пламна.
— Едва ли аз нося отговорност за случилото се, Стив. Ако имаш възражения срещу експерименталните методи на доктор Енджърсол, предлагам ти да повдигнеш въпроса пред него. Но не обвинявай мен… опитвам се да си върша работата, доколкото мога.
Той скочи.
— Повярвай ми, ще поставя въпроса и пред самия него, но първо ще направя всичко по силите си да открия Ейми Карлсън. Имате ли нейни снимки?
Тя понечи да го среже, но след това се отказа, разтвори някаква папка на писалището си и му подаде няколко размазани копия от снимката на Ейми, които само преди час бе извадила на копирната машина, за да ги връчи на охраната.
Конърс ги пое.
— Ще отида до градчето. Може пък някой да я е видял.
— И аз ще дойда! — заяви Джош и скочи от канапето.
— Джош, време е за вечеря… — започна Хилди, но Конърс не я остави да довърши.
— Ще хапнем нещо в центъра. Тя е неговата най-добра приятелка, Хилди.
Възпитателката поразмисли, после кимна.
— Добре. Но да се върне след час-два. Още не си е приготвил домашните, а не искам да учи по нощите.
— Добре — обеща Стив Конърс.
— Хайде, Джош. Да се опитаме да намерим Ейми.
Обнадежден, Джош като стрела излетя от кабинета. Докато Стив стигне до колата си, той вече седеше на предната седалка.
— Първо да проверим на автобусната спирка — предложи момчето, докато учителят се настаняваше зад волана.
— Бас държа, че е решила да си отиде у дома. Ами ако не й стигнат парите? Между другото, колко струва билетът до Лос Анжелес? — Докато се отдалечаваха от Академията, Джош не престана да бърбори и да сипе нови и нови идеи.
Започнаха от дрогерията, изпълняваща по съвместителство и ролята на автобусна спирка. Джош бе съвсем сигурен, че човекът зад крана за газирана вода, който продаваше и билетите за автобуса, ще познае Ейми от пръв поглед. Но старецът само се взря в снимката иззад дебелите стъкла на очилата си и поклати глава.
— Не, струва ми се, че не съм я виждал. А и снимката е малко неясна, нал’ тъй?
— А виждали ли сте някакви момичета днес следобед? — запита Джош.
— О, да — отвърна мъжът.
— Идваха Джоди Фрейзър и Карлин Джонсън. Те всеки ден се отбиват да пийнат по една сода. А и мъничката Ашбрук сякаш намина. Онази, дет й викат Джуди или Джанет.
— Но Ейми не може да не е минала оттук — настоя момчето.
— Тя е с червена коса и лунички и носи очила. Висока е почти колкото мен.