— Не. Съжалявам. — Старецът поклати глава.
Продължиха с библиотеката, където разговаряха с библиотекарката и с гимназиста, който също работеше там. Те двамата не бяха виждали нито Ейми, нито някого, който прилича на нея. Библиотекарката тревожно сбърчи вежди като разбра, че момиченцето е ученичка в Академията.
— О, Божичко! — възкликна тя.
— Дано съдбата й е по-щастлива от съдбата на онуй момче. Как му беше името?
— Адам ли?
Стив побърза да изведе Джош от библиотеката и макар че никой от двамата не отвори дума за изреченото от библиотекарката, мълчанието ставаше все по-тягостно. Неусетно закрачиха по-бързо, провериха в книжарницата и претърсиха Малкия парк срещу градската управа и полицията.
Когато слънцето взе да залязва, влязоха дори в полицейския участък.
Там дежурният сержант им повтори казаното от Хилди Креймър преди, че не се приемат молби за изчезнали хора, ако няма някакви макар и оскъдни доказателства за престъпление или пък от изчезването им не е изминала поне една нощ.
— Но тя е само на десет години! — възрази учителят.
Дежурният сержант вдигна рамене и кимна с глава в посока към Сан Франциско.
— Там, в града, започват да проституират още от единадесет — дванадесет години. Светът вече не е същият, който помня от детството си.
Най-сетне, въпреки молбите на Джош да продължат търсенето, Стив настоя да влязат в «Ел Поло Гордо» и поръча мексиканска вечеря и за двамата.
Момчето не продума нито дума, дори когато храната пристигна. Всъщност почти не погледна димящата енчилада пред себе си.
— Ейми не е Адам — най-сетне продума Стив, сигурен, че знае какво се върти в главата на момчето срещу него.
— Адам беше друг. Нищо не споделяше. Никой не знаеше какво става с него. — Усмихна се насила.
— При Ейми винаги си личи какво мисли. Всеки разбира кога е сърдита! Виж какво, моето момче, ще я намерим. Нищо й няма!
— Ами ако й има нещо?
Учителят не знаеше какво да отвърне. Още се опитваше да измисли отговор на въпроса му, когато Джош отново се обади.
— Ами ако и Адам не е мъртъв?
Стив го изгледа неразбиращо.
— Как така не е! Какви ги приказваш? Нали бяхме на погребението му?
Джош понечи да отговори, но усети, че каквото и да каже, ще прозвучи налудничаво. Дори ако думите на Джеф се окажеха верни, кой щеше да му повярва? Стив Конърс със сигурност нямаше, а не му ли повярваше той, как би могъл да иска това от другите? Освен ако не измислеше как да го докаже.
А успееше ли и Адам наистина не бе мъртъв, тогава може би и Ейми бе жива, независимо от оставеното от нея съобщение.
Може би се опитваха да й сторят нещо.
Или просто експериментът още не бе приключил.
Още преди час трябваше да е заспал, но Джош, съвсем буден, лежеше на тъмно в леглото си и се взираше в тавана. След вечерята Стив Конърс го бе докарал в Академията и той направи опит да си подготви домашното, но не успя да се концентрира, понеже си мислеше за други неща.
За Ейми. За Адам.
Повтаряше си, че нищо не може да стори, но и това не помогна и в крайна сметка захвърли книгите и си легна. Само че пак нищо не излезе и решил, че блещукането на екрана на компютъра няма да може да се различи на ярката лунна светлина, дори ако някой надзърне през прозореца, той се измъкна от леглото, навлече хавлията си да го попредпази от проникващия през прозореца хлад, седна на бюрото и включи монитора.
Зае се с една от любимите си игри — приключение, в което той беше гущерът, пробиващ си път през тъмници и пещери, сражаващ се с чудовища, изникващи от мрака им. Но докато играеше, въображението му се развихри и образът от екрана в мислите му се превърна в самата Академия. Коридорите на дома заприличаха на лабиринта от пещери и мрачни стаи.
Ейми стана принцесата от играта, а самият той — рицар с бляскави доспехи.
Продължи да играе, но изведнъж разбра, че играе играта в ума си. Ами ако бе самата истина?
Ами ако Ейми изобщо не бе изчезнала?
Ами ако все още беше някъде в дома?
Идеята зрееше в ума му, докато той съвсем не заряза компютъра и светналия на екрана образ на облечен в черно злодей, охраняващ портата на кацналия на хълма замък.
Приближи се до вратата, открехна я и надзърна в коридора. Беше пуст и притихнал.
Излезе от стаята, затвори вратата и чу тихото изщракване на езичето. Изщракване, което му се стори като изстрел в смълчания дом.
Замръзна в очакване някоя от вратите да се отвори, готов с дребна, невинна лъжа защо не е в леглото. Нищо не се чу. Никой не го бе усетил. Прокрадна се тихичко до стълбището и се поколеба. Нагоре или надолу?