— Но това просто е смешно — възкликна Бренда.
— Итън е две години по-голям от сина ми и поне с десет килограма по-тежък и с десет сантиметра по-висок. Да оставим настрана другите проблеми на Джош, но той не е толкова глупав, че сам да си търси белята с момче като Итън!
Притеснен, директорът разпери ръце.
— Госпожо Маккалъм, моля ви, успокойте се. Не вземам страна. Само ви предавам какво ми казаха останалите деца. Те не за пръв път ми докладват за безпричинните избухвания на сина ви. — Ходжкинс направи пауза, после продължи:
— За жалост това не е единствената случка, която трябва да обсъдим с вас днес.
Възмущението й стихна.
— Да не искате да кажете, че има и още? — колебливо попита тя. Ходжкинс неловко задъвка долната си устна.
— Рита Шулце се отби тук но време на обедната почивка. Май след часовете леко са се спречкали с Джош.
Бренда извърна очи към сина си, който не можеше да си намери място на стола.
— Все с мен се занимаваше — оплака се той.
— Само мен питаше, сякаш в класа нямаше други. Останалите деца не сваляха очи от мен, непрекъснато си шушукаха зад гърба ми и… — Забеляза гнева в очите на майка си и млъкна.
— Значи си се държал грубо с учителката си и си плиснал млякото в лицето на Итън, така ли?
— Не!
— Не ме лъжи, Джош. Искам да знам точно какво се случи.
— Ама нали ти казах, мамо! Нищо не съм направил! — Момчето обходи с поглед стаята, сякаш търсеше откъде да избяга, а тя протегна ръка, хвана го за брадичката и насила го накара да я погледне в очите.
— Това ли е истината, Джош?
Без да пророни дума, момчето кимна. Миг след това Бренда го пусна и уморено се извърна към директора.
— Какво ще правим сега? — попита.
— Повтаря се миналогодишната история. Бил Кули все навираше Джош в носа на останалите от класа, сякаш и те бяха длъжни да са умни като него. Не бе честно нито към тях, нито към сина ми.
— Положението наистина е трудно — неохотно се съгласи Ходжкинс.
— Но…
— Но не биваше пак да прескача класа — гневно го прекъсна Бренда.
— Трябваше да го оставите в паралелката му.
Ходжкинс неотстъпчиво поклати глава.
— Не е там работата! Изобщо не е там работата. Проблемът, ако вникнете по-дълбоко, е, че просто не разполагаме с програми за деца като Джош. Училището ни е прекалено малко и средствата ни — твърде ограничени.
Бренда Маккалъм впи поглед в директора.
— Какво очаквате от мен? Да спра Джош от училище? Моя ли е вината, че тук не можете да се оправите с него?
Ходжкинс се протегна и взе някакъв проспект от бюрото си.
— Не казвам, че вината е ваша, госпожо Маккалъм, а ако по някакъв начин съм го намекнал, моля да ме извините. Но фактите са си факти. Тук не можем да направим нищо повече за Джош Той има нужда от специални програми и специално обучени преподаватели, както и от подходяща среда. — Директорът не отместваше поглед от проспекта, който бе пристигнал миналата Седмица заедно с адресирано лично до него писмо, набрано на компютър, съдържащо предложение Джош Маккалъм да кандидатства за описаното в проспекта училище. Отначало той не бе обърнал внимание нито на писмото, нито на проспекта, сигурен, че предложението пристига като резултат от повсеместно проведените през пролетта тестове за интелигентност. Но след произшествието в столовата бе седнал и подробно беше разгледал проспекта.
Все още замаяна от последните думи на директора, Бренда избухна, без да отмества поглед от него.
— Какви ми ги дрънкате? Да не би да смятате, че ей тъй ще взема и ще го прехвърля някъде? Къде очаквате да намеря подходящо училище? Преди да успее да продължи, Ходжкинс й подаде проспекта.
Изпратен беше от някакво място, наричащо се Барингтънска академия. На плътната жълтеникавокафява хартия бе напечатана рисунка на огромна вила, заобиколена от високи борове и просторна ливада. Бренда скептично погледна пейзажа, после отново се втренчи в Арнълд Ходжкинс.
— Какво е това? Ако питате мен, изобщо не прилича на училищата, които съм виждала.
— То наистина не е като тях — отвърна той, — понеже е частно училище, създадено да обучава надарени деца. Намира се на север в… Но Бренда Маккалъм не му разреши да довърши. Вече бе скочила на крака, а очите й изпускаха искри.
— Частно училище ли? — кресна тя.
— Че откъде ще взема пари за частно училище? Та аз съм сервитьорка. Получавам минимална надница плюс бакшиши, а да ви кажа, те в Едем не са особено големи. Откак се роди Мелинда, се принудих да вземам и социална помощ, за да си изхраня децата! — поспря, за да не се разплаче, после събра всичкото си останало достойнство и продължи: