Нямаше работа нагоре. Ако Ейми се намираше в къщата, нямаше да я сложат на третия етаж, където останалите деца можеха да я чуят.
По-скоро щяха да я скрият нейде в мазето. Навярно вързана.
Може би дори упоена. Сърцето му бясно затупка.
В сумрака на фоайето спря още веднъж. Меката светлина на полилея едва-едва разреждаше мрака. Във въображението на Джош от всеки тъмен ъгъл го наблюдаваше нещо — нещо, което дебнеше в очакване да се нахвърли върху него.
Едва не загуби самообладание, но когато се сети за ужаса на Ейми от заплашващите я опасности, куражът му се възвърна. Прекоси фоайето и влезе в просторната столова.
Знаеше, че между нея и кухнята бяха стъпалата, водещи към приземния етаж.
Стигна до вратата, протегна трепереща ръка и натисна дръжката, като тайно се надяваше, че е заключено.
Вратата към мазето обаче се отвори. Пантите й изскърцаха. Джош замръзна в мрака. Не виждаше нищо.
Осветление.
Някъде долу трябваше да има лампа.
Протегна ръка и опипа стената зад вратата. Докосна нещо, което шавна и избяга в мрака. Побиха го тръпки и той едва не се отказа от по-нататъшната си авантюра. Понечи да се върне в леглото.
След миг обаче овладя нервите си и бързо посегна още веднъж в мрака, мъчейки се да напипа с пръсти ключа, който беше високо над главата му.
Този път успя и нейде долу светна крушка. Изненадан, Джош премигна. После се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба, си. Озова се на най-горната площадка на стръмното вътрешно стълбище. Мракът, владеещ всичко около площадката, сякаш поглъщаше и светлината на крушката, която единствена го спираше да не побегне.
«Ама че съм глупак! — рече си той. — Та това е просто мазе! Нищо не се крие в него! Ейми едва ли е тук.»
Ами ако беше тук, а той се прибереше в леглото си, без даже да погледне?
Запрокрадва се надолу. Застиваше всеки път, когато стълбата под краката му изскърцваше, и се ослушваше в тишината, за да се увери, че никой не го е чул. После продължаваше.
В края на краищата се озова пред бетонна врата. Засенчи очи от ярката светлина на крушката, която сега висеше точно над главата му, и се взря в окръжаващия мрак. С посвикнали със светлината очи огледа струпаните наоколо стари мебели и подредените край стената дълги, затворени кашони, с отдавна забравено съдържание.
За миг се изкуши да надникне в някой от тях, но после им обърна гръб с намерение да изследва останалата част от мазето, преди да се е изпарил куражът му. Отдалечи се от светлината, като навеждаше глава, за да избегне провисналите от огромните напречни греди паяжини.
Мазето наистина приличаше на лабиринт с множеството си помещения. Докато напредваше, Джош откриваше още електрически ключове и бавно ги превърташе, за да позволи на светлината да завладее нови пространства и да отблъсне налитащите на вълни сенки, които го караха да се чувствува като в пещера.
Откри пералнята и огромната пещ, която отопляваше сградата. Една стая бе заета от чудовищен бойлер. Плетеница от безброй тръби доставяше топлата вода по баните в различните стан на дома.
Момчето оглеждаше всяко помещение, щом стигнеше до него, после продължаваше, като с всяка крачка се отдалечаваше от стълбището, което бе единственият вход за мазето. И с всяка стъпка, и с всяка незаключена стая надеждата му да намери Ейми Карлсън все повече се стопяваше.
Въпреки това продължаваше да върви, да се прокрадва през изпълнения със сенки лабиринт.
Отдавна минаваше полунощ, когато Хилди Креймър излезе от апартамента си на първия етаж на Академията и се заизкачва по стълбището. Подмина площадките както на втория, така и на третия етаж, за да е сигурна, че никое от децата не се мотае из дома. После продължи към четвъртия и прекоси малкото фоайе пред апартамента на Джордж Енджърсол. Знаеше, че вътре няма никого и отвори със собствения си ключ.
Запали лампата, уверена, че светлината няма да предизвика безпокойство, тъй като всички знаеха, че той стои буден до късно. Огледа хола на просторния апартамент, кацнал в самия център на покрива на дома. В ъгъла бе писалището на Енджърсол, където той работеше върху проектите, които представляваха твърде голяма тайна, за да рискува и да ги оставя в кабинета си в съседното учебно крило. Освен писалището в стаята имаше и голямо, изтъркано канапе, два старовремски фотьойла с подвижни облегалки, които Енджърсол упорито отказваше да претапицира, както и малко барче, от което в края на деня двамата понякога си пийваха по глътка. В стаята имаше и няколко малки масички, до една отрупани с книги от богатата библиотека на директора, чиито лавици опасваха стените. Пердетата на двата големи прозореца както обикновено бяха дръпнати, но Хилди не си направи труд да ги спусне, понеже човек трябваше да се изкатери чак на отсрещния хълм, за да надзърне в стаята.