Выбрать главу

Тя пристъпи към библиотеката, която заемаше източната стена, измъкна дебел том на Б. Ф. Скинър и заопипва за копченцето, скрито в малка вдлъбнатина в дървото. Щом го натисна, част от библиотеката се отмести и се показа затворена врата на асансьор.

Асансьор, чиято шахта бе скрита в стената зад пищно украсената пиринчена клетка на действуващия асансьор, чиято конструкция и кабина неизменно будеха възторга на гостите на дома и предизвикваха несекващото възхищение на възпитаниците на Академията.

Нито посетителите на дома, нито децата, живеещи в него, знаеха за съществуването на втория асансьор, който изобщо не се виждаше, и докато случайните посетители едва ли имаха възможност да го чуят, то преданието за бродещия дух на Юстас Барингтън служеше за обяснение на всякакви доловени от децата звуци. Всъщност, когато Джордж Енджърсол откри съществуването на асансьора, както и на тайния апартамент под него, веднага разбра, че има някаква истина в старото предание за изчезналия син на Юстас Барингтън, и веднага му хрумна къде е «изчезнало» момчето. От тогава той започна да използува не само асансьора и апартамента долу, но и самото предание.

Хилди натисна второ копче, с което се викаше кабината, и нетърпеливо изчака около тридесет секунди вратите да се разтворят. Влезе и избра бутона със стрелка, сочеща надолу. Асансьорът бавно се заспуска и сякаш лазешком измина петте етажа под купола, където се намираше апартаментът на Енджърсол.

Най-сетне спря в подземието, където някога бил заточен едва петгодишният гениален и малко странен син на Юстас Барингтън. Заточен, за да бъде обграждан с грижи — или за да се отърват от него? Това едва ли имаше някакво значение сега, един век по късно, разсъждаваше Хилди, но при мисълта за детето, изживяващо последните си дни в мрака на подземния апартамент, кожата на тила й неизменно настръхваше. Е, засега бе важно само едно. Никой освен най-посветените да не научи за съществуването му.

Едва ли някой щеше да научи! Не и докато не му дойдеше времето.

* * *

Джош тъкмо се приближи до нещо, което му приличаше на кофа за въглища, когато дочу звук. Неясен, но със сигурност познат. Асансьорът.

Някой използуваше асансьора. Момчето се вцепени. Да не би някой да бе разбрал, че го няма в стаята му и да е тръгнал да го търси? За малко да се паникьоса, но после се сети, че и да го търси някой, това не означава, че ще го намери.

Шумът се усилваше. Той се заслуша в него, сигурен, че само след миг, щом кабината достигне до първия етаж, ще спре.

Пред него се изправи гола циментова стена, дълга около три метра. Извървя я и зад чупката откри втора.

Шумът от асансьора, изглежда, идваше зад бетона. Допря ухо и се заслуша.

Звукът се усилваше. Джош продължи да върви и стигна до втори ъгъл, а после и до трети.

Шахтата! Обикаляше асансьорната шахта!

Отново долепи ухо до стената, тъкмо когато виенето на двигателя замлъкна. Кабината спря. След миг момчето бе сигурно, че чува отварянето на вратата.

Сякаш нейде наблизо, макар че не можеше да прецени къде точно. Отгоре или отдолу.

Ами ако намиращият се в асансьора видеше светлината откъм сутерена?

Уплашен от тази мисъл, Джош се втурна обратно през мазето. Гасеше лампите в движение. Най-сетне се озова в подножието на стълбището. Стрелна се нагоре по стръмните стъпала, като внимаваше да не вдига шум, щракна ключа до вратата и замръзна, изчакващ в непрогледния мрак да долови някакво движение от другата страна на вратата. Туптенето на сърцето и задъханото му дишане като че ли кънтяха из мазето и той бе сигурен, че който и да е в малкото фоайе зад вратата, ги чува съвсем ясно.

Изминаха няколко безкрайни секунди. Дишането му постепенно се успокои и сърцето му подхвана нормалния си ритъм.

От другата страна на вратата не се чуваше нищо.

Обхванат от ужас, Джош заопипва в мрака, намери дръж ката на вратата и я натисна.

Пооткрехна вратата и надзърна отвъд.

Всичко изглеждаше точно както преди. Разтвори по-широко вратата, промуши се през нея и безшумно я затвори след себе си. Без да вдига шум с чехлите си по дървения под, той тихичко прекоси столовата. Взираше се и се ослушваше.

Нищо.

Най-сетне, поемайки си дълбоко въздух, той напусна сигурното си убежище в столовата, бързо прекоси фоайето и хукна по стъпалата към втория етаж.