Преди да му свърши въздухът, вече беше в стаята си. Докато бавно и с облекчение изпускаше въздуха от дробовете си, пристъпи към прозореца и надзърна в бледата лунна светлина.
Навън всичко изглеждаше тихо и мирно.
Но нещо му подсказваше, че не е. Беше сигурен, че някъде става нещо.
В дома или извън него.
Тази нощ ще остане буден и ще наблюдава.
Ще се взира и ще се ослушва.
Когато вратите на асансьора се разтвориха, Хилди се озова в ярко осветен коридор, изцяло облицован с лъскави бели плочки. Зави надясно. След три крачки застана пред някаква врата и спря, за да надзърне през малкото прозорче, което нарушаваше целостта й.
Вътре Джордж Енджърсол с престилка и хирургическа маска на лицето, с прибрани под бледозелена платнена шапка коси вече се бе заловил за работа.
Хилди бързо влезе в съседната стая, за да си измие ръцете и да навлече същите операционни дрехи като неговите. Когато бе готова, се върна през двукрилата врата, разделяща антрето и операционната.
Той вдигна глава и в острия му поглед проблесна раздразнение.
— Казах да бъдеш тук преди единадесет.
— Вече съм тук — отвърна Хилди.
— Всичко готово ли е?
— Разбира се, че е готово. Но още не съм сигурен дали моментът е подходящ. Надявах се да изчакаме поне още една, а може би и две седмици.
— С Ейми Карлсън не можеше да разчиташ на още една-две седмици. Тя щеше да си тръгне.
— Ти щеше да я разубедиш — троснато рече Енджърсол.
— Ако можех, щях — отвърна тя и си спомни последния си разговор с нея, когато я намери тъкмо там, където я бе потърсила — сред групата дръвчета на поляната пред училището мястото, което децата наричаха Павилиона. Тя бе направила всичко по силите си да разубеди Ейми, да я успокои, но безуспешно.
— Отивам си у дома — държеше на своето момичето.
— И ако не ми разрешите да се обадя на мама по телефона, ще избягам. Няма да остана, дори и да ме заключите в стаята ми!
Така че Хилди бе принудена да отстъпи.
— Добре, Ейми. Да отидем до кабинета ми и да позвъним на родителите ти. Щом не искаш да останеш, естествено ние не можем да те задържаме.
Ейми, успокоена от неочакваното съгласие на Хилди, покорно я бе придружила до кабинета й.
— Какво ще кажеш за чаша вода? След като я изпиеш, ще се почувствуваш по-добре и ще можеш спокойно да разговаряш с майка си. Съгласна ли си?
Без да спре да подсмърча, тя кимна. Жената й подаде пакетче хартиени носни кърпички и излезе за малко. Когато се върна, носеше чаша вода, Ейми послушно я изпи.
Не повече от тридесет секунди бяха необходими на приспивателното, за да подействува. Хилди начаса отнесе детето до пищно украсената, пиринчена врата на асансьора, който ги отведе до апартамента на Енджърсол, а оттам с помощта на втория асансьор се озоваха в лабораторията под мазето на Академията.
Оттогава държаха момичето там.
Сега, още в безсъзнание, тя лежеше на операционната маса.
Хилди хвърли безстрастен поглед към лицето на спящото дете и кичурите червеникава коса, ограждащи осеяните, с лунички бузки. После насочи вниманието си към различните уреди, подредени около масата — апаратура, която щеше да поддържа живота на Ейми през следващите четири часа.
Сред тях имаше апарати за поддържане на дишането и на кръвообращението.
Край тях бяха и апаратът за диализа, и набор от специални апарати, изобретени от самия Джордж Енджърсол.
— Ще започваме ли? — попита Хилди.
Той кимна и си избра един скалпел. След миг разрезът, който започваше зад лявото ухо на Ейми, минаваше през тила й и свършваше зад дясното й ухо, бе готов.
С трескави движения Енджърсол започна да сваля скалпа от черепа.
Не се притесняваше много в какво състояние остава лицето на Ейми, понеже знаеше, че като приключи с операцията, едва ли ще има значение как ще изглежда то.
Когато най-сетне я откриеха, ако изобщо я откриеха, беше съмнително дали от лицето й ще е останало нещо.
Както и от другите части на тялото й.
Със сигурност нямаше да е останало толкова, че някой да се сети какво й бе сторил той.
19
В четири часа сутринта в присъствието на Хилди Джордж Енджърсол завърши операцията.
— Готово — въздъхна той, отдръпна се от операционната маса, свали маската от лицето си и с ръкава на престилката обърса потта от челото си. Погледна часовника си и се изненада от късния час — операцията бе продължила с около час повече, отколкото очакваше. Той погледна към жената, която обличаше бездиханното телце на Ейми Карлсън в дрехите, които момиченцето бе носило вчера следобед.