След като се увери, че и от двете посоки не идват коли, Хилди пресече с хондата си магистралата и сви по тясната алея, опасваща панорамата и успоредна на самия ръб на надвисналите скали. В самия край на носа имаше малък паркинг, който не се забелязваше от магистралата независимо от посоката на движение.
Грижливо бе избрала това място, тъй като скалите под носа целодневно бяха блъскани от прибоя. Докато откриеха Ейми, ако изобщо я откриеха, тялото й щеше да се е превърнало в неузнаваема, безформена маса.
Хилди бързо измъкна тялото на момичето от багажника на хондата и го блъсна долу. Увери се, че океанът го е погълнал, после грижливо сгъна найлона и го прибра в багажника на колата.
А сетне добави и последния щрих.
Върху скалите остави сгънат пуловер — червения пуловер, с името на Ейми Карлсън, красиво изписано с трайно мастило върху пришития към гърба му етикет.
Пуловер, който вчера следобед предвидливо бе взела от шкафа на Ейми.
Три минути след пристигането си на носа, Хилди Креймър бе готова да си тръгне.
Тази сутрин Стив Конърс стана рано и съгласно неизменния си навик изяде купичка овесени ядки и изпи току-що изцеден портокалов сок и чаша кафе без кофеин. Бе облякъл по-овехтяла тениска с надпис «Амхърст» и къси зелени гащета, които носеше още от гимназията и вече му се струваше, че ще носи до края на живота си. Излезе от малката вила, която бе успял да наеме до края на учебната година с уговорката да я освободи, щом започне летният сезон, и затича по алеята покрай тъмната къща на хазайката. Миг по-късно седна в старата си хонда и пое към крайбрежната магистрала, за да се отправи на север, където щеше да остави колата си в отбивката за панорамата и да се заеме с четири километровия си крос по сравнително равния път, северно от издадената скала.
Това за него бе най-приятната част от деня, понеже се наслаждаваше на чистия въздух и красивата околност, без някой да го разсейва. От бягането винаги му се избистряше умът и проблеми, останали от предишния ден, намираха решение не в часовете, прекарани в леглото, а през четиридесетте минути крос по брега.
Тази сутрин от главата му не излизаше Ейми Карлсън.
Бе прекарал неспокойна нощ, мисълта за момиченцето не го напускаше и той все се питаше къде ли може да е то. Бе почти сигурен, че Ейми не се е самоубила, макар и ясно да съзнаваше, че оставеното от нея съобщение на компютъра позволява доста двусмислено тълкуване.
Тя не бе от тези, които лесно се примиряват, независимо от обстоятелствата. Още през първата седмица, преди да се появи Джош Маккалъм, когато тя отказваше да напусне стаята си, непоколебимостта й силно го бе впечатлила: щом взе решение да не остава в Академията, Ейми нито се затвори в черупката си, нито избяга. Просто направи всичко по силите си да затрудни Хилди и останалите учители и да ги принуди в крайна сметка да я върнат при семейството й.
Не успя, но Стив подозираше, че ако не се бе появил Джош, тя в края на краищата щеше да постигне своето, понеже дори търпението на Хилди Креймър си имаше предел.
Той стигна до отбивката за панорамата, зави наляво и бавно се заспуска по тясната алея, водеща към малкия паркинг в края на носа.
Хилди тъкмо се канеше да се върне при хондата си, когато долови шума на приближаваща се по крайбрежната магистрала кола. Изчака, сигурна, че след миг тя ще отмине панорамата и ще продължи пътя си на север, но я чу да намалява и се смрази.
За миг умът й блокира, но след това се окопити и се сети какво да прави. Грабна пуловера на Ейми от земята и затича към приближаващата кола. Размахваше ръце и викаше за помощ. Колата излезе от завоя. Хилди попадна в обсега на фаровете й и шофьорът удари спирачки.
— По дяволите!.. — изруга Стив и закова хондата току пред Хилди. Позна я и свали прозореца си.
— Хилди? Какво…
— Ейми! — проплака тя и размаха пуловера. И преди Стив да продума, отново занарежда:
— Слава Богу, че дойде! Цяла нощ обикалях да я търся. Тъкмо да се откажа и се сетих за това място. Дойдох и…
Той дръпна ръчната спирачка, изскочи от колата и взе пуловера от Хилди, която сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия.
— Къде го намери?
— Ето там! — проплака тя.
— На земята. Сгънат. Аз…
— Сгънат ли? — прекъсна я Стив.
— Искаш да кажеш, че не го е изтървала случайно, така ли?
Хилди поклати глава.
— Тъкмо мислех да викам полиция…
— Ами Ейми? Видя ли я?
Жената отново поклати глава.
— Погледнах надолу, точно под мястото, където бе пуловерът, но…
— Я ми покажи! — рече Стив.