— Покажи ми къде точно го намери. — Той я задърпа към малкия паркинг.
— Ето там — промълви Хилди и гласът й трепна. — Точно до стената.
Сграбчил ръката й, той пристъпи към ниската каменна стена, изградена край самия ръб на скалата.
— Тук — рече Хилди и изведнъж спря.
— Точно тук беше.
Стив пусна ръката й и се надвеси над стената, за да надзърне към скалистия плаж долу. Стори му се, че вижда ръцете на Хилди да се насочват към гърба му, и за миг реши, че иска да му помогне да запази равновесие. После, когато вече бе твърде късно, усети, че го бута.
Той размаха ръце във въздуха, инстинктивно опитвайки да се задържи за нещо.
После полетя надолу.
Превъртя се във въздуха и изпъшка, когато тялото му се удари в скалата, преди да падне в кипящия океан.
Хилди гледа само докато се увери, че водата го е погълнала, после се извърна. Забърза към хондата му, чийто двигател все още работеше, включи на скорост и я прекара до мястото, където вместо ниска каменна стена имаше само ръждясала верига, захваната за пооронени бетонни стълбове. Без да сваля десния си крак от спирачката, тя се измъкна от колата, после пусна спирачката и се отдръпна от бавно набиращата скорост хонда, която се блъсна във веригата и се понесе надолу. След нея останаха само няколко прекършени стълба и полюшващи се късове верига.
Хилди остави пуловера на Ейми да се търкаля на земята, сякаш е изтърван по време на спречкването, качи се този път в своята хонда и се отправи към Академията.
Жалко, че Стив Конърс трябваше да умре, мислеше си тя, докато лъкатушеше нагоре по хълмовете.
Струваше й се, че го бива за учител.
Но, от друга страна, той като че ли се интересуваше от децата повече, отколкото трябва.
Навярно можеше да спомене за този интерес пред полицията, реши тя, ако се стигне дотам. В крайна сметка не за пръв път връзката между учител и ученик се оказваше пагубна за ученика.
А като се вземат предвид новите обстоятелства около гибелта на Ейми, вече едва ли щеше да е необходимо да поправят досието й, за да излезе наяве склонността й към самоубийство.
Хилди въздъхна доволно. Поне Стив Конърс се оказа достатъчно порядъчен да се самоубие след това, което по всяка вероятност бе сторил с Ейми Карлсън.
В девет сутринта Джанет седеше, без да сваля поглед от компютъра, но сякаш малко се боеше да го включи. «В крайна сметка от какво те е страх — питаше се тя. — Случилото се вчера бе само една глупава и доста нелепа шега. Пък и нали в края на краищата Джеф не бе замесен.»
Всъщност снощи, докато вечеряха с Чет в «Лацио», случката бавно поизбледня и придоби в съзнанието й по-естествени размери. Та най-сетне какво толкова се бе случило?
Някое от децата — и двамата не хранеха илюзии, че някога ще разберат кое — им беше свило номер.
Но тя бе реагирала прекалено бурно, несъмнено точно според очакванията на майтапчията, понеже щом зърна името на сина си да се появява на екрана на компютъра, се разстрои.
С Чет поостанаха в ресторанта, насладиха се на бутилката вино, на потъващото зад океана слънце и на поаленялото точно преди мръкване небе.
Докато се приберат у дома, случката бе почти забравена, а донесената следобед от службата дисертация — оставена за утре.
За пръв път след смъртта на Адам се любиха. Любиха се бавно и нежно, а после, докато се излежаваше в сигурната прегръдка на Чет, за пръв път й мина мисълта, че може да започне живота си отначало.
Но тази сутрин, на ярката дневна светлина и без притъпяващата болката допълнителна чаша вино, скръбта пак се нахвърли отгоре й изневиделица. Твърдо бе решила да я забрави, да не й се поддава, дори бе уверила Чет, че всичко ще бъде наред, но самата тя усети, че не го казва много убедено. Сега се намираше в кабинета си и щом се взря в тъмния екран на компютъра, потрепери.
«Не ставай глупачка — помисли си тя.
— Та това е само компютър. Даже и някой отново да проникне в него, не може нищо да ти стори. Може само да те разстрои, ако му позволиш, а ти няма да го направиш.»
Включи монитора. След няколко секунди екранът светна. Появиха се думи.
Думи, които не би трябвало да са там.
Този път съобщението не бе с печатни букви.
Беше изписано на ръка с красивия, стегнат почерк на Адам. Почерк, с който той толкова много се гордееше.
Джанет веднага го позна.
Близо минута тя изобщо не реагира. Просто седеше неподвижно, взираше се в познатия почерк и си спомняше къде го бе виждала.
Върху бележките, прикрепени на вратата на хладилника с калинката-магнит — любима вещ на Адам още от мига, когато за пръв път протегна ръчичка да откачи емайлираната метална играчка и се изненада, че не е жива.