В пожеланията му за празника на Св. Валентин, оформени върху червена хартия, и в разказите му, написани през последните няколко години.
Разкази, които винаги предизвикваха някаква смътна тревога, тъй като неизменно разкриваха неприсъща за възрастта на Адам зрялост.
И неизменно писани на ръка със същия характерен почерк, който сега изпълваше екрана.
После бавно прочете самите слова.
«Здрасти, мамо,
Май не ти се вярва, че снощи бях наистина аз, след като не ми отговори. А можеше. Само трябваше да напишеш нещо. Но това е без значение. Не ти се сърдя. Вече на никого не се сърдя.
Там, където съм сега, ми харесва. Когато се замисля за нещо, няма кой да ме безпокои и никой не ме кара да върша неща, което не искам. Май доста ми се сърдиш, че си отидох, без дори да се сбогувам. За малко щях да го сторя, но после реших, че ти и тате може да се опитате да ме разубедите.
Така че просто си тръгнах.
Както и да е. Там, където съм, ми е доста по-добре и не искам вече да скърбиш. Щом поискаш, можеш да разговаряш с мен. Само трябва да напишеш това, което искаш да ме питаш, и аз ще ти отговоря. Така че не е като да ме няма изобщо, нали?
Обичам те, мамо. Не си тръгнах, защото ти се сърдя или нещо такова. Направих го просто защото исках. Надявам, се да не ми се сърдиш. Нали ще предадеш на тате, че и него го обичам?
Джанет два пъти прочете бележката и макар че в нея се надигна смразяваща ярост, сълзи замъглиха погледа й.
Който и да стоеше в дъното на това, не само бе прекопирал почерка на Адам, а и се бе сетил как бележката да прозвучи така, като че ли самият той я е писал.
В нея самоубийството му се представяше като разумно, добре премислено решение и единствен начин да се отърве от неприятностите си.
И от родителите си, които понякога му нареждаха да си ляга, когато на него му се щеше да чете цяла нощ.
Или от учителите, които му даваха домашни, които не винаги му се пишеха.
Излизаше, че той бе решил да посегне на живота си, без изобщо да го интересува какво може да й коства това. «Не искам вече да скърбиш.»
«Надявам се, че не ми се сърдиш.»
И като капак на всичко: «Предай на тате, че го обичам…» Яростта й от коравосърдечието на писмото нарастваше. За миг изпита желание да грабне монитора с ужасяващото послание и да го разбие в земята.
После овладя бушуващите си чувства. Реагираше точно така, както искаше незнайният автор. Не и този път.
Този път ще действува разумно.
С треперещи пръсти посегна към клавиатурата и натисна клавиша, даващ заповед на принтера да отпечата светещото върху екрана. След миг принтерът до нея оживя и изплю колие от съобщението.
После, за да не доставя удоволствие на непознатия, свързал се с компютъра в кабинета й, се пресегна и изключи монитора. Докато екранът отново потъваше в мрак, Джанет извади от улея на принтера листа хартия и се взря в него.
Този път обаче не се интересуваше от съдържанието.
Гледаше само почерка.
Кой ли можеше да е?
Вече й бе ясно.
Съществуваше само един човек, чийто почерк представляваше почти идеално копие на Адамовия.
Човек, който знаеше какво мисли Адам и как се изразява.
Като се изправеше очи в очи с Джеф този път, щеше да разполага с доказателство за стореното от него и посмееше ли да отрича, щеше да му го тикне в носа.
Обзета от засилващ се гняв, тя излезе от кабинета си и пое към Академията от другата страна на студентското градче.
Докато крачеше по пътеката, едва се сдържаше да не хукне да търси Джеф, а по бузите й се стичаха гневни сълзи. Не забелязваше учудените погледи на минувачите и дори и за миг не й хрумна, че е възможно самият Адам да е пратил съобщението.
— Нека и аз видя, моля ви? — рече Джош и посбута Джеф Олдрич и Брад Хиншоу, за да се намести между тях и да зърне отблизо какво прави доктор Енджърсол. По време на закуската не бе престанал да търси Ейми с надеждата, че след като снощи бе заспал на стола, тя като по чудо може да се е върнала в Академията. Когато не откри и следа от нея, едва се удържа след закуска да не отиде в кабинета на Хилди Креймър и да разбере дали няма новини за приятелката му. Но после промени решението си, защото бе съвсем сигурен, че веднъж заговори ли за Ейми, като нищо ще вземе да изтърси и за случилото се в мазето снощи, когато отиде да я търси. А единственият човек, с когото би споделил за странните шумове, които бе чул край бетонната шахта, продължаваща сякаш и под приземния етаж, бе Стив Конърс.