— Ето така изглежда при нормални условия. А сега нека да вкараме в компютъра данните за дяловете, които извадихме от строя, и да видим какво ще се получи. — Енджърсол зададе някакви команди чрез клавиатурата. Почти мигновено изображението взе да се променя.
На екрана дяловете от мозъка, изгорени от идеално фокусирания лазер, се обагриха в червено.
И пред очите на Джош и другарите му червеното петно обхвана целия образ на монитора и изненадващо малка част от мозъка запази първоначалния си бял цвят.
— А сега да отбележим областите от мозъка, заети единствено с жизненоважните функции на котката: биенето на сърцето, дишането на дробовете и функционирането на всички останали органи.
Сега из мозъка плъзна синьо петно и скоро от първоначалния бял цвят не остана почти нищо.
— Останалото — каза им Енджърсол — котката го използува да мисли. Както виждате, за по-голяма част от животните мозъкът е зает с елементарната задача да възприема дразнителите и да поддържа телесните функции. И нищо чудно, че низшите животни не са кой знае колко интелигентни. Просто не разполагат с необходимите мозъчни дадености. Но я си представете какво ще стане, ако извадим от строя още нещо? — Пръстите му отново заподскачаха по клавиатурата и синьото петно взе да се смалява.
— Извадих от строя автономната нервна система. Забележете каква част от мозъка заемаше.
— Аха — възкликна Брад Хиншоу.
— Но без нея котката ще умре, нали? Енджърсол кимна.
— Да. Но както виждате, извадихме от строя куп други неща и котката още е жива.
— Но не може да яде — изтъкна Джош.
— Нали казахте, че сега е напълно парализирана?
— Да, така е — съгласи се директорът, — но научихме и още нещо. Разбрахме каква част от мозъка се използува за неща, които нямат нищо общо с разума или ако предпочитате, с мисленето. Научихме, че голяма част от мозъка на една котка, а всъщност и на човека, служи само за поддържане на жизненоважните системи. Но да предположим, че на мозъка не му е нужно да поддържа тези системи. Да предположим, че може да използува целия си обем за мислене. Какво според вас ще стане?
Джеф Олдрич се ухили и рече:
— Ще станем големи акълии. Лицето на Енджърсол засия.
— Точно така. А и не само това, ами… — В този момент вратата на лабораторията се отвори и на прага застана Джанет Олдрич. Лицето й пламтеше. В треперещата си ръка стискаше смачкан лист хартия.
— Ела тук, Джеф — нареди тя с нетърпящ възражения глас.
— Искам да говоря с теб. Веднага!
Джеф, изненадан от яростта в гласа й, се подчини на заповедта, без дори да се замисли. Само след миг се озова в коридора. Тя го изгледа свирепо.
— Как смееш? Как си позволяваш, след като ме излъга вчера, днес отново да се заловиш с номерцата си? Лицето му побледня и той се сви до стената.
— Какво има? Какво мислиш, че съм направил?
— Ето това! — Джанет тикна под носа му посланието от Адам.
— И не ми казвай, че нищо не знаеш — рече тя с треперещ глас.
— Ама наистина не знам, мамо. Не…
— Не ме лъжи! Веднага тръгвай с мен към къщи.
Джеф я изгледа учудено.
— У… у дома ли? Искаш да кажеш, че вече няма да ходя на училище, така ли?
— Точно това искам да кажа — отвърна майка му.
— А сега, тръгвай! — Тя го хвана за ръката и се опита да го поведе към изхода на сградата, но Джеф се отскубна. Когато се извърна да го погледне, видя в погледа му ярост.
— Не! Няма да дойда. Не можеш да ме принудиш. Ако го направиш, ще сторя същото като Адам. Кълна се, ще го сторя!
Джанет погледна сина си и думите му се забиха като ножове в съзнанието й.
— Н…не — заекна тя и отстъпи крачка назад.
— Не говори така, Джеф. Не го казвай дори на шега.
— Не се шегувам, мамо — отвърна той с вече спокоен и овладян глас.
— Само ти съобщавам какво ще сторя. Ако ме накараш да напусна Академията, ще сторя като Адам. И тогава ти ще останеш без двете си деца!
След миг, продължил сякаш цяла вечност, от гърлото на Джанет се откъсна стон. Стон, издаващ страх и безмерна болка.
После тя се обърна и напусна сградата.
20
— Майка ти наистина ли смята да те спре от училище? — попита Джош. Семинарът бе свършил и той се опитваше да накара Джеф Олдрич за по-бързо да прекосят ливадата до една от новите учебни сгради. Оставаха им само две минути до началото на часа по английски, но Джеф се влачеше, сякаш разполагаха с още сума ти време.
— Не. Ще ме остави да правя каквото си искам. В това отношение родителите са лесна работа, само трябва да знаеш кое копче да натиснеш. А ако ги заплаша, че ще се самоубия, съвсем ще ми пуснат края. Особено след случилото се с Адам.