Джош го стрелна косо и отбеляза:
— Мислех, че не смяташ Адам за мъртъв.
Тайнственото изражение, появило се на лицето на Джеф в деня на погребението на Адам, сега отново разкриви устните му в презрителна усмивка.
— Че кой мислиш изпраща тези послания до компютъра на мама? Приятелят му спря, извърна се и се взря в него.
— Хайде, пък ти. Всеки знае…
Гласът на Джеф прозвуча студено:
— Никой нищо не знае. Само дето всички си мислят, че Адам е мъртъв. А това са глупости. Той не искаше да умира. Просто искаше да се отърве от това тъпо място. Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол и компютърът му.
— Ами… ами тогава къде е отишъл?
Джеф се усмихна язвително.
— Нали си голям умник! Сети се сам! Не е много трудно. Поне за теб не би трябвало да е. — Той прихна, юрна се напред и преди Джош да успее да го настигне, се вмъкна в сградата.
Джош тъкмо приближи кабинета на Стив Конърс и звънецът би. Момчето нахлу вътре с надеждата преподавателят да не обърне внимание на закъснението му. Но за негова изненада той не бе там. Учениците седяха по чиновете и изказваха шумни догадки за отсъствието на учителя. Докато Джош се промъкваше към чина си, Джеф Олдрич се изкиска.
— Пак късмет, момче — рече той.
Джош си замълча и се намести на седалката, като се опита при отварянето на вратата да изглежда седял на мястото си поне пет минути. Но вместо Стив Конърс в стаята влезе Каролин Ходжис, една от абсолвентките, които от време на време помагаха на Хилди Креймър. Тя застана пред учениците и се вторачи в тях, а те, усетили, че нещо не е наред, стихнаха.
Каролин, вече превъзмогнала неудобството си от възпитаниците на Академията — мнозинството от които вече като че ли знаеше нещата, чието научаване на нея бе отнело двадесет и две години, се усмихна нервно на децата пред себе си.
— Господин Конърс не дойде сутринта — оповести тя.
— Опитахме се да му намерим заместник, но…
— Къде е? — попита някой от ъгъла на стаята.
— Да не е болен?
Каролин се подвоуми, после безпомощно сви рамене.
— Не знам. Знам само, че го няма и че Хилди Креймър е решила да употребите часа за подготовка на уроците си по другите предмети.
— Ами щом не е болен, какво му е станало? — попита някой друг.
— Не знаем дали изобщо нещо се е случило с него — отвърна Каролин, — но съм сигурна, че ако имате въпроси, Хилди ще ви отговори по време на обеда.
Макар че Джош седеше спокойно на чина си, мислите му препускаха лудешки. Дали сутринта рано Стив не бе отишъл да търси Ейми? Но и да бе отишъл, защо не се бе явил в училище? Освен ако е открил Ейми и на нея просто й има нещо. Момчето се чудеше как би могъл да открие учителя, когато гласът на Джеф Олдрич прекъсна мислите му.
— Можели да отида да уча в библиотеката? — питаше той.
— Имам да разработвам проект за семинара на доктор Енджърсол, който изисква доста проучване.
Джош се извърна и погледна Джеф, на чието лице бе изписана самата невинност. За какъв проект говореше той? Миг по-късно бе сигурен, че знае. Джеф просто се опитваше да се измъкне от класната стая.
— Ммисля… че може — рече Каролин Ходжис.
— Щом ще правиш литературна справка…
Ръката на Джош щръкна.
— Може ли и аз да отида с Джеф? Работя върху същия проект.
На лицето на Каролин се изписа съмнение. Тя внимателно се вгледа в Джош. За негова радост Джеф веднага го подкрепи.
Става дума за изследване на биологията на интелекта — обясни той, впускайки се в смели импровизации.
— Трябва да проучим взаимозависимостите между хормоните и разума.
Доктор Енджърсол казва… — Бе готов да продължи, но тя вдигна ръка и го прекъсна.
Добре, вие двамата, и всеки, който пожелае, може да отиде в библиотеката.
— Но ще ми дадете честна дума да учите, ясно ли е?
Класът избъбри нещо като съгласие, насъбра вещите си и всички забързаха към вратата. Само след секунда до един изскочиха от сградата, но повечето наистина се отправиха към просторната библиотека в университетското градче, отдалечена на не повече от сто метра. Джош Маккалъм тръгна редом с Джеф Олдрич.
— Знаеш ли къде живее Стив? — попита той.
Джеф вдигна изненадано вежди.
— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш в библиотеката да работим върху проекта?
Той леко се изчерви.
— Благодаря все пак, че не й каза. — А после добави: