„Дръж се, Алекс, дръж се; кажи отново името ми, кажи го отново, не ме оставяй тук, защото никога няма да си тръгна.“
- Алекс! — Юмруците му се свиха, ала нямаше какво да сграбчи освен треперещия мрак. Опита се да се провре още no-навътре, ала не можа да помръдне, защото Уелър се бе вкопчил здраво в кръста му, можеше само да балансира на ръба между кошмара отгоре и съдбата си отдолу. — Алекс, Але…
Без никакво предупреждение земята внезапно се надигна и набъбна, след което се отпусна с грохот и го фрасна в корема — удар, който усети с гръбнака си. Щом земята се раздвижи, от прохода изскочи силна струя въздух, а когато камъните под ръцете му поддадоха, откъртвайки се от мястото си, се разнесе съскащ, свистящ, надигащ се шепот. Накрая отскочиха и се понесоха надолу към шахтата. Внезапно изгубил равновесие, тъй като под ръцете му не остана нищо друго освен въздух, Том политна напред и сигурно щеше да се изтърколи надолу… може би точно това искаше.
Ала хватката на Уелър се оказа желязна. Старецът го изтегли от ръба, без изобщо да го пуска, като в това време Люк крещеше:
- Моля те, Том, да се махаме оттук; не мога да те оставя. Моля те!
„А аз не мога да оставя нея. — Само че нямаше кой да му помогне. Не можеше да я спаси. Беше невъзможно да стигне до нея навреме и тя го знаеше. — Да спася себе си ли? И за какво?“ Но останеше ли с нея до края, това момче щеше да плати с живота си, а също и Уелър — и всичко това по негова вина.
- Помогни ми! — Насъбралата се в него скръб и гняв се изляха от гърдите му в един-единствен мощен, продължителен и измъчен вик: — Господи, моля те, помогни ми! Моля те, недей, не ме карай да правя това отново!
И отговорът не закъсня. Миг по-късно въздухът наоколо затрещя и се изпълни със съскането и свистенето на куршуми. Сипейки проклятия, Уелър го остави на земята, след което Том се запрепъва в снега, отдалечавайки се от нея, а Люк не спираше да крещи, докато самият той викаше името ѝ сред глухото и пресекливо татататататата на узитата, а разстоянието помежду им растеше.
Случваше се отново. Изборът беше направен. Жицата беше прерязана и той се чувстваше също толкова прокълнат и изгубен, както през онзи ден, когато едното дете щеше да умре, защото не бе в състояние да спаси и двете.
И тогава — въпреки цялата дандания и пукотевица наоколо — му се стори, че долавя високия пронизителен звук на свирката. Но, разбира се, това беше невъзможно. Вероятно това беше звукът на неговия разпадащ се разсьдък: един вопъл, който ставаше все по-слаб и по-слаб, докато накрая не се стопи под блясъка на тази налудничава луна — също като сърцето му.
Ала земята продължаваше да се надига и разтърсва, а снегът се местеше и пропукваше под ските им, докато бягаха надалеч. Но накрая, даваше си той сметка, това също щеше да престане, когато земята се умореше и — също като него — се предадеше.
Само че той се предаде пръв.
88
Божичко, надяваше се да я е послушал. Най-вероятно беше така. Защото вече не го чуваше, чуваше само трополенето на камъните, тътена — сякаш от пневматичен чук, и съсъка на бушуващите отдолу черни води. След онзи гръмовен трясък, който едва не я събори от стълбата, вече не чуваше гласа му. Ароматът му се бе разпокъсал и избледнял. Така че явно си бе отишъл. Само че горе бе имало стрелба. Дали не беше улучен? Дали не беше мъртъв?
„Моля те, господи, не позволявай това да се случи. Запази го жив; накарай го да си отиде.“
Тя не искаше той да си отива. Това беше последното нещо на света, което искаше, защото бе останала напълно сама — с чудовището за компания, което се спотайваше в главата ѝ и чакаше само тя да направи грешка.
„Не, това няма да стане. — Наложи си да продължи: само още една стъпка, а после и още една, и още една. — Поне засега.“
Отново трябваше да разчита на себе си. Може би животът се свеждаше до това. Ала тя не беше Даниел. По дяволите, не беше сигурна дори дали още е Алекс.
Имаше значение единствено мисълта, че Том е жив някъде там горе, и затова си струваше да се бори. Не можеха да се докоснат, но той ѝ беше подал ръка, независимо дали го знаеше, или не — защото надеждата ѝ стигаше. Надеждата беше всичко, което имаше.
Тя щеше да го намери.
„Затова бягай, Том, бягай — повтаряше си наум. — Бягай, Том, издърпай ме горе, издърпай ме горе, бягай, бягай, бягай.“ Тя не спираше да си нашепва тази мантра, докато се изкачваше по стълбата, която по някаква необяснима причина все още отказваше да рухне. Осланяше се на късмета си, на интуицията и на вярата, че следващото стъпало ще бъде там, както и следващото, и така нататък — чак до света отгоре, който навярно нямаше да зърне повече, но поне щеше да се опита, защото той беше част от него. Том беше жив и това бе нещо, в което да вярва и което беше също толкова реално в заобикалящия я мрак като тази дървена стълба, като люшкането на земята и дивото биене на сърцето ѝ.